Той продължи да тича и през цялата нощ. Срещаше какви ли не препятствия в мрака, но те само забавяха устрема Му, без да го смутят. Към пладне на втория ден той вече беше тичал непрекъснато цели тридесет часа и стоманените му мускули започнаха да се огъват. Само силата на волята му го тласкаше напред и все напред. Не беше хапнал нищо през последните четиридесет часа и гладът го омаломощаваше.
Силите му отпаднаха и поради честото му пропадане през леда в студените води на реката. Хубавата му козина сега беше изпокаляна. Широките възглавки на лапите му бяха изранени и кървяха. Той започна да накуцва и куцането му се увеличаваше с всеки изминат час. За зла орис небето потъмня и започна да вали сняг — мокър, лепкав, хлъзгав сняг, който застилаше земята под нозете му и така запълваше неравностите, че ходът му ставаше още по-труден и изморителен.
Сивия бобър беше решил да станува през нощта на отвъдния бряг на реката, защото там имаше повече дивеч. Но малко преди да се стъмни, Клу-куч, жената на Сивия бобър, съгледа един северен елен, който идеше на водопой към отсамния бряг на реката. Ако еленът не беше дошъл да пие вода и ако снегът не беше принудил Митсах да отклони ладията от пътя й, ако Клу-куч не беше видяла елена и ако Сивия бобър не беше убил животното още с първия изстрел на пушката си, всички последвали събития щяха да се развият по друг начин. Сивия бобър едва ли щеше да станува на отсамния бряг на Маккензи и Белия зъб нямаше да мине край него, а щеше да върви напред и в края на краищата вероятно щеше да умре от глад или щеше да се присъедини към дивите си събратя, за да стане напълно като тях — истински вълк до сетния ден на живота си.
Настъпи нощта. Снегът валеше на още по-едри и гъсти парцали. Белия зъб скимтеше тихичко и продължаваше да тича, понакуцвайки и залитайки в мрака, когато изведнъж попадна на пресни дири в снега. Тия дири бяха толкова пресни, че той веднага се досети чии бяха те. Започна да скимти от радост и тръгна по тях от брега на реката към близката гора. До ушите му долетя познатият шум на бивака. Скоро след това зърна пламъците на огъня, Клу-куч, която готвеше, и Сивия бобър, който беше седнал с подгънати нозе и дъвчеше парче сурова лой. В бивака имаше прясно месо!
Белия зъб очакваше да го набият. Тая мисъл го накара да се сниши към земята и да настръхне малко, но след това той продължи напред. Страхуваше се и ненавиждаше боя, който знаеше, че го очаква. Ала знаеше, че в замяна на тоя бой щеше отново да се радва на огъня, да се осланя на закрилата на боговете и да дружи с кучетата — една дружба с врагове, но все пак дружба, която задоволяваше нуждата му да общува с животни от неговата собствена порода.
Той се сниши почти до земята и пролази крадешком към светлината на огъня. Сивия бобър го видя и престана да дъвче лойта. Белия зъб пълзеше бавно, съвсем бавно, влачеше се и се мъкнеше в пълно смирение и покорство. Той пропълзя право към нозете на Сивия бобър и с всяка измината педя пълзенето му ставаше все по-трудно. Най-после легна в краката на господаря си, в чиято власт сега се отдаваше доброволно телом и духом. Той дойде по свой почин да се сгрее при огъня на човека и да му се подчини. Тръпки преминаха по тялото му, очаквайки неизбежното наказание. Ръката на господаря се издигна над него и го принуди неволно да се сниши в очакване на удара. Ръката обаче не се стовари върху него. Той погледна крадешком нагоре. Сивия бобър тъкмо разчупваше парчето лой на две половинки! Сивия бобър му предложи парче лой! Много предпазливо и не без известно подозрение Белия зъб изпървом подуши лойта, после я взе и започна да яде. Тогава Сивия бобър заповяда да му донесат месо и застана да го пази от другите кучета, докато той ядеше. След това, благодарен и доволен, Белия зъб легна в краката на Сивия бобър, вгледа се в огъня, който го топлеше, после започна да мига в полудрямка, напълно уверен, че утрешният ден не ще го завари да броди унило в мрачните гори. Не, утре той ще бъде в бивака на животните хора, при боговете, на които се беше отдал и от които щеше да зависи занапред.
Пета глава
ДОГОВОРЪТ
Към средата на декември Сивия бобър тръгна на път по горното течение на река Маккензи. Мит-сах и Клу-куч го придружаваха. Той сам караше една от шейните, теглена от кучетата, която беше наел или заменил. Мит-сах караше друга, по-малка шейна, в която бяха впрегнати по-млади кучета. Тя приличаше по-скоро на играчка, отколкото на нещо друго, но Мит сах беше във възторг от нея, понеже чувствуваше, че вече започва да върши работата на зрял мъж. Освен това той се учеше да кара и да обучава кучетата, а и самите кучета трябваше тепърва да свикнат с хамута. Независимо от това тая малка шейна беше от полза за всички, защото возеше към стотина паунда храна и домашни вещи.