Но друга, още по-голяма хитрина се породи в главата на младия индианец. За да принуди кучетата да преследват водача на впряга с още по-голямо настървение, Мит-сах започна съвсем открито да любезничи с Лип-лип. Това негово предпочитание към водача на впряга предизвика ревност и омраза у всички останали кучета. Мит-сах нарочно даваше месо само на Лип-лип в присъствието на другите кучета и това просто ги вбесяваше. Докато Лип-лип поглъщаше месото под закрилата на Мит-сах, те беснееха край него, но винаги на достатъчно далечно разстояние от дългия език на камшика. А когато не можеше да му даде месо, Мит-сах отпъждаше надалеч останалите кучета и се преструваше, че уж дава месо на Лип-лип.
Белия зъб вършеше работата си с леко сърце. Той беше пропътувал по-голямо разстояние от другите кучета, преди да реши да се постави под властта на боговете, и знаеше по-добре от тях колко безполезно беше да се противопоставя на волята им. Освен това постоянните преследвания, на които беше подложен от цялата кучешка глутница, го научиха да цени много повече хората, отколкото събратята си. Той не беше свикнал да общува с кучетата от впряга. Киче беше почти забравена и всичките му помисли сега бяха насочени единствено към връзката му с боговете, които беше приел за свои господари. Затова той теглеше усърдно шейната, приучи се да спазва реда и стана послушен. Вярност и прилежание отличаваха работата му. Тия са основните качества на вълка и дивото куче, когато се опитомят, а Белия зъб притежаваше и двете качества в необикновено голяма мяра.
Между Белия зъб и другите кучета наистина съществуваха известни отношения, но те почиваха върху ненавистта и враждата. Той изобщо не привикна да играе с кучетата. Знаеше само да се бие с тях и често вършеше това, като си отмъщаваше стократно за всички ухапвания и рани, които беше получил през дните, когато Лип-лип възглавяваше глутницата. Но сега Лип-лип не беше водач, освен когато тичаше начело на впряга, на края на дългото си въже и подскачащата зад кучетата шейна. В бивака Лип-лип винаги се навърташе около Мит-сах, Сивия бобър или Клу-куч. Той не се осмеляваше да странствува далече от боговете, защото сега острите зъби на всички кучета го дебнеха и той изпита цялата горчивина на преследванията, на които Белия зъб беше подложен в миналото.
Когато Лип-лип изпадна в немилост пред събратята си, Белия зъб можеше лесно да стане водач на глутницата, но той беше твърде мрачен и прекалено самотен да пожелае това. За него беше достатъчно да набива от време на време другарите си. Иначе той почти не им обръщаше внимание. Те се отдръпваха от пътя му, когато той идваше към тях, а и най-смелото куче никога не дръзваше да му отнеме парчето месо. Напротив, те бързаха да изгълтат дажбата си от страх да не би той да им отнеме месото. Белия зъб добре знаеше закона: потискай слабия, подчинявай се на силния. Той изгълтваше своето парче месо колкото е възможно по-бързо и тогава тежко на онова куче, което още се бавеше с храната си! Едно само изръмжаване, съпроводено с оголване на белите му зъби, и това куче можеше на воля да излива негодуванието си към невъзмутимите звезди, докато Белия зъб дояждаше неговата дажба.
Наистина от време на време някое куче възроптаваше и избухваше, но биваше веднага усмирявано. Това даваше възможност на Белия зъб да поддържа силите си. Той пазеше ревниво положението си на независим самотник сред глутницата от кучета и често се биеше с тях, за да поддържа това си положение. Тия негови сбивания обаче бяха съвсем краткотрайни. Той беше твърде бърз. Преди още да разберат другите кучета какво става, той ги изпохапваше и окървавяваше. С една дума, те биваха побеждавани, преди да са почнали да се бият.
Белия зъб поддържаше между събратята си не по-малко строга дисциплина от дисциплината, която боговете налагаха на кучетата. Той никога не им позволяваше да своеволничат и винаги ги заставяше да му се подчиняват. Помежду си те можеха да се държат, както намерят за добре. Това беше тяхна работа и съвсем не го засягаше. Но негова грижа беше и да ги застави да зачитат неговото уединение, да се отдръпват от пътя му, когато му скимнеше да мине край тях, и винаги да признават властта му. Достатъчно беше някое куче да настръхне едва забележимо, да смръщи нос или да изопне мускулите на краката си в знак на неподчинение, и Белия зъб веднага се нахвърляше връз него, безмилостен и жесток, както винаги, и бързо го убеждаваше, че е тръгнало по крив път.
Той беше наистина чудовищен тиранин. Властта му, беше твърда като стомана. Слабите той потискаше жестоко, е мъст. Не току-така беше прекарал ранните си дни в постоянна борба за съществуване, особено когато майка му и той, сами и без ничия помощ, преодоляваха всички неволи и смогнаха да оцелеят в жестоките условия на Дивата пустиня. И ненапраз-но беше научил да стъпва леко и тихо, когато край него минава същество с по-голяма мощ. Той потискаше слабите, но зачиташе силните. И, когато тръгна на дълъг път със Сивия бобър, той наистина се държеше смирено между възрастните кучета и биваците на странните животни хора, които срещаха по пътя си.