Но Белия зъб знаеше, че е нарушил закона на боговете — беше впил зъби в свещената плът на едного от тях и сега трябваше да очаква най-страшното наказание. Той побягна към Сивия бобър и потърси закрила в нозете му. Скоро след това ухапаното момче пристигна ведно със семейството си, за да иска разплата. Но те си отидоха, без да си отмъстят на Белия зъб, защото Сивия бобър го защити. Същото сториха и Мит-сах, и Клу-куч. Белия зъб се вслушваше в словесната война, наблюдаваше гневните движения на спорещите и разбра, че постъпката му беше оправдана. Това му подсказа, че на тоя свят имаше различни божества — неговите богове и чуждите богове — и че между тях съществуваше разлика. Нямаше значение дали постъпваха справедливо или несправедливо с него — той трябваше да приема всичко, щом идеше от ръцете на неговите богове. Но той не беше длъжен да търпи неправдите на чуждите богове. Негово право беше да се бори със зъбите си срещу подобна несправедливост. И това беше един от законите на боговете.
Преди да се свечери, Белия зъб имаше възможност да научи и други подробности във връзка с тоя закон. Тръгнал сам в гората да бере дърва, Мит-сах срещна ухапаното момче. С него бяха и други момчета. Размениха се остри думи. После всички момчета се нахвърлиха върху Мит-сах. Положението му стана тежко. Отвред се сипеха удари връз него.
Отначало Белия зъб само наблюдаваше сбиването. Това беше работа на боговете и не го засягаше. Скоро обаче му дойде наум, че тези момчета бият Мит-сах — един от неговите собствени богове. Не може да се каже, че някаква разумна подбуда застави Белия зъб да извърши онова, което последва. Обхванат от дива ярост, той се хвърли напред и само с няколко скока се намери между биещите се. Пет минути по-късно момчетата припкаха по поляната, оставяйки кървави дири по снега за доказателство, че зъбите на Белия зъб не са стояли без работа.
Когато Мит-сах се завърна в бивака и разправи какво се беше случило, Сивия бобър нареди да дадат месо на Белия зъб. Той заповяда да му дадат много месо. Белия зъб се наяде до насита, после се изтегна в полудрямка край огнището, пропит от съзнанието, че законът беше утвърден.
Наред с тия преживелици Белия зъб скоро научи закона за собствеността и задължението собствеността да се брани. Само една стъпка го делеше от закрилата, която той оказваше на тялото на своя бог, до защитата на собствените вещи и имущества на тоя бог; и Белия зъб направи тая стъпка.
Всичко, което принадлежеше на неговия бог, трябваше да се защитава и пази от целия свят, дори ако трябва да хапе другите богове. Не само че подобно действие само по себе си представляваше светотатство, но то беше свързано и с известна опасност. Боговете бяха всемогъщи и едно куче не може да мери сили с такива същества, но въпреки това Белия зъб се научи да застава безстрашно срещу тях, готов да води жестока борба. Дългът взе връх над страха, а боговете крадци се научиха да не пипат имуществото на Сивия бобър.
Във връзка с това Белия зъб научи нещо важно, а именно, че крадливите богове обикновено са и страхливи богове, готови да побягнат, щом се даде тревога. Научи също така, че само няколко секунди след като дадеше тревога, Сивия бобър пристигаше на помощ. Той научи, че крадците не побягваха понеже се страхуваха от него, а понеже се бояха от Сивия бобър. Белия зъб не вдигаше тревога с лай. Впрочем той никога не лаеше. Беше привикнал да се спуска връз неканения гост и при възможност да впива зъби в тялото му. Понеже беше мрачен и склонен да се уединява, а и съзнателно отбягваше другите кучета, той стана необикновено добър пазач на имуществото на своя господар. В това отношение му помагаше и Сивия бобър, като го поощряваше и обучаваше как да постъпва. Затова пък Белия зъб стана още по-свиреп и неукротим и дори по-самотен от преди.
Месеците се нижеха един след друг и свързваха кучето и човека в още по-тесен и здрав съюз — стар, отдавнашен съюз, сключен между човека и първия вълк, който беше дошъл при него от Дивата пустиня. И подобно на всички други вълци и диви кучета, които бяха постъпвали по същия начин оттогава насам, Белия зъб сам си уясни подробностите на тоя съюз. Условията на договора бяха твърде прости: той даваше свободата си, а получаваше правото да притежава свой бог от плът и кръв. Храна и огън, закрила и дружба — ето някои от нещата, които получаваше от своя бог. В замяна на това той пазеше имуществото му, защищаваше го, трудеше се за него и му се подчиняваше.
Да имаш бог, значи да служиш. Белия зъб служеше, но със страх, а не с любов. Той не знаеше какво значи любов и не изпитваше ни едно нежно чувство. Киче беше само далечен и смътен спомен. При това той не само се беше отказал от Дивата пустиня и от своя род, когато се постави под властта на човека, но и самите условия на договора бяха такива, че ако срещнеше отново Киче, той не трябваше да изостави своя бог и да тръгне с нея. Неговата преданост към човека като че стана закон за него и тя взе връх над любовта му към свободата, рода и кръвта.