При новото положение ролите им се смениха напълно, Белия зъб застана настръхнал и ръмжеше над кокала, а Басийк стоеше настрана и се готвеше да се оттегли. Той не се осмеляваше да встъпи в бой с тоя млад и светкавично бърз побойник и почувствува отново, дори с още по-голяма горчивина, колко бързо го напускаха силите с идването на старостта. Направи героично усилие да запази достойнството и спокойно обърна гръб на младото куче и на кокала, сякаш и кучето, и кокалът не заслужаваха вниманието му, после важно и тържествено отмина нататък; и не спря да оближе кървящите си рани, докато не се скри от погледа на врага си.
Тази случка вдъхна още по-голяма вяра на Белия зъб в собствените му сили и го направи още по-горд. Сега вече той крачеше с голяма самоувереност между възрастните кучета и не беше дотам склонен към отстъпки в отношенията си с тях. Той сам никога не търсеше поводи за някоя свада. Напротив, странеше от подобни неприятности. Това не му пречеше да изисква уважение и зачитане от страна на останалите кучета. Държеше упорито за правото си да се движи навред, без да го безпокоят, и сам никога не даваше път на друго куче. С една дума, те трябваше да държат сметка за него, да го зачитащ и, нищо повече. Никой вече не можеше да го пренебрегва, както обикновено постъпваха с младите кучета и както впрочем все още се отнасяха с неговите другари от впряга. Тия млади кучета се държаха настрана, отдръпваха се от пътя на големите и често биваха заставяни да им отстъпват своите дажби месо. Но озадачените възрастни кучета считаха Белия зъб за равен на тях — тъй необщителен, самотен и мрачен, свиреп, недосегаем и чужд в уединението си, той никога не поглеждаше встрани. Те скоро разбраха, че беше далече по-благоразумно да не го закачат. Нито едно от тях не дръзваше да го предизвика, нито пък търсеше дружбата му. Ако те не го закачаха, и той не ги закачаше — едно положение, което след няколко сбивания всички приеха за най-предпочитано.
Към средата на лятото с Белия зъб се случи нещо странно. Беше тръгнал да разгледа една нова палатка, издигната в края на поселището, докато той беше с ловците на хайка за елени, и тъй както си тичаше тихо и безмълвно, изведнъж се изправи пред Киче. Той спря за миг и се вгледа в майка си. Спомняше си съвсем смътно за нея, но все пак я беше запомнил, а това не можеше да се каже и за нея. Тя повдигна горната си бърна и изръмжа предупредително, както правеше отколе, и тогава нейният образ се избистри в паметта му. Неговото забравено детство и всичко което го свързваше с това познато ръмжене, изведнъж се възвърна. Преди да срещне боговете, тя беше за него център на самата вселена. Предишните чувства отново се върнаха и го завладяха. Той се хвърли радостно към нея, но тя го посрещна с острите си зъби и раздра муцуната му почти до самата кост. Той недоумяваше. Смаян и смутен, се отдръпна назад.
Киче всъщност не беше виновна. Една вълчица майка не може да помни рожбите си от преди година или повече.
Затова тя не позна Белия зъб. За нея той беше непознато животно, което при това се натрапваше най-нахално, а и сегашното й котило от малки вълчета й даваше право гневно да отпъди нахалника.
Едно от нейните малки вълчета пролази към Белия зъб. Те бяха братя по майка, но не знаеха това. Белия зъб помириса вълчето с любопитство, но Киче веднага се хвърли връз него и отново изподра муцуната му. Той се отдръпна още по-назад. Всички стари спомени и впечатления изчезнаха в миг и отминаха в дълбоката забрава, из която бяха възкръснали. Вгледа се в Киче, която лижеше малкото вълче и спираше от време на време, за да изръмжи към него. Тя не му беше нужна сега. Беше свикнал да се справя без нея и беше забравил колко много значеше тя за него преди. В неговия мир нямаше място за Киче, тъй както и той не бе нищо за нея.
Продължаваше да стои, глупав и смаян, забравил в ми [???] спомените си; и докато се чудеше защо го беше нападнала, тя се хвърли за трети път връз него с твърдото решение да го отпъди по-далече от рожбите си. Белия зъб се остави да го прогонят от това място. Тя беше самка от неговата порода, а техният закон не му позволяваше да се бие със самките. Той нямаше представа за тоя закон, който впрочем не беше някакво строго обобщение на мисли и изводи или дори поука, придобита от жизнения опит. Той чувствуваше това като тайствена повеля, като подбуда на неговия инстинкт — на същия инстинкт, който го караше да вие нощем към луната и звездите и да се бои от смъртта и от страшното неизвестно.