Месеците минаваха. Белия зъб ставаше все по-силен, по-тежък и по-едър, а неговият нрав се развиваше съобразно с наследените му качества и околната среда. Наследствеността му представляваше жизнен материал, който можеше да се оприличи на глина. Тоя материал криеше в себе си различни възможности и от него можеха да се направят много различни неща. Ваятел беше околната среда, която даваше конкретна форма на глината. Така, ако Белия зъб не беше дошъл при огъня на човека, Дивата пустиня щеше да направи от него истински вълк. Но боговете го поставиха в друга обстановка и новата околна среда го превърна в куче, което приличаше на вълк, но което все пак си оставаше куче, а не вълк.
И тъй неговият нрав се оформяше по твърде особен начин, съобразно с глината, от която беше направен, и въздействието на околната среда. Това беше неизбежно. Той ставаше все по-мрачен, по-необщителен, по-самотен и по-свиреп; и кучетата се убеждаваха все повече и повече, че беше за предпочитане да живеят с него в мир, отколкото във война, а и Сивия бобър го ценеше все повече с всеки изминат ден.
Макар Белия зъб да представляваше самото олицетворение на силата във всичките й разновидности, той все пак страдаше от една досадна слабост: не можеше да търпи да му се присмиват. Мразеше смеха на хората. Той нехаеше, ако те се смееха помежду си за каквото им скимне, стига да не се смеят на него. Но ако смехът им беше насочен към него, той мигновено изпадаше в бесен пристъп на ярост. Важен, мрачен и пълен с достойнство, смехът го хвърляше в ярост и той ставаше два пъти по-смешен. Смехът го вълнуваше и смущаваше тъй много, че той беснееше като демон в продължение на цели часове. Горко на онова куче, което го предизвикваше в такива минути. Той познаваше закона твърде добре и не смееше да излее яда си върху Сивия бобър, защото зад Сивия бобър лежеше цепеницата и самата божественост. Зад кучетата обаче лежеше само празно пространство и те хукваха в това пространство, когато се появяваше Белия зъб, вбесен от смеха и подигравките на боговете.
През третата година от живота на Белия зъб страшен глад сполетя индианците, които живееха край река Маккензи. През лятото нямаше риба. През зимата елените не минаваха по обикновените места. Северните рогачи станаха рядкост, зайците почти изчезнаха, хищниците гинеха. Лишени от обикновената си храна и отслабнали от глад, те се нападаха един друг и се изяждаха. Само най-силните измежду тях оцеляваха. Боговете на Белия зъб също се изхранваха чрез лов. Старите и слабите измираха от глад. Тъжни вопли се разнасяха из поселището, гдето жените и децата съзнателно се лишаваха от малкото храна, с която разполагаха, за да нахранят измършавелите ловци с хлътнали от глад очи, които бродеха из горите в напразни усилия да намерят месо.
Гладът тласна боговете до такава крайност, че те започнаха да ядат меката кожа на мокасините и ръкавиците си, а кучетата гризяха хамутите, които опасваха гърбовете им, и кожените ремъци на камшиците. По-късно кучетата започнаха да се ядат помежду си, а и самите богове започнаха да ядат кучета. Най-слабите и по-некадърните биваха изяждани най-напред. Кучетата, които оставаха живи, гледаха и разбираха всичко. Няколко от най-силните и умните напуснаха огньовете на боговете, превърнали се сега в кланици, и побягнаха в горите, гдето измираха от глад или биваха изяждани от вълците.
В това време на страшна неволя и Белия зъб избяга в горите. Той беше по-пригоден от другите кучета към тоя живот, защото опитът от детските години му помагаше. Той стана особено вещ в дебненето на малки гадинки. По цели часове се криеше и следеше всяко движение на малката предпазлива катеричка — чакаше с удивително търпение, равно само на глада, който го измъчваше, докато катеричката се решеше да скочи на земята. Дори и тогава Белия зъб не действуваше прибързано. Той изчакваше удобен момент, докато се увери, че ще сграбчи катеричката, преди тя да потърси спасение в клоните на някое дърво. Тогава и само тогава той се спущаше от прикритието си — като някакъв сив, невероятно бърз снаряд, който винаги попада право в целта — бягащата катеричка, която не бягаше достатъчно бързо.
Въпреки че успешно ловеше катерички все пак имаше едно неудобство, което не му позволяваше да живее и тлъстее от тях. Нямаше достатъчно катерички. Той трябваше по необходимост да лови още по-дребни гадинки. Навремени гладът го мъчеше тъй жестоко, че гой дори започна да изравя полски мишки от гнездата им в земята. Не се свенеше даже и да се бие с някоя невестулка, която беше не по-малко гладна от него и многократно по-свирепа.