Известно време двамата гледаха с любопитство движението на смътните сенки отвъд светлия кръг на огъня. Като се взираха продължително в мястото, гдето чифт очи искряха в мрака, те започнаха постепенно да различават силуета на хищника. Понякога дори виждаха как тия силуети се движат.
Вниманието им бе привлечено от някакъв шум, който идеше откъм кучетата. Едноухото скимтеше бързо и припряно и се хвърляше напред към мрака с целия прът, като спираше от време на време и правеше отчаяни усилия да впие зъби в пръта.
— Погледни, Бил! — прошепна Хенри.
Някакво животно, прилично на куче, се промъкваше бавно и предпазливо към светлината на огъня. То се придвижваше предпазливо, но смело, като наблюдаваше внимателно хората, без да изпуска от погледа си и кучетата. Едноухото се хвърли с пръта към неканения гост и започна отчаяно да скимти.
— Тоя глупав Едноухко май не се страхува — каза Бил тихо.
— Вълчица е! — едва чуто отвърна Бил. — Сега разбирам какво е станало с Тлъстото и Жабока. Тя е примамката на глутницата: примамва кучетата, а другите се нахвърлят и ги изяждат.
Огънят изпращя. Една главня се търкулна с остър, съскащ звук. Дочуло шума, страшното животно отскочи назад и изчезна в мрака.
— Знаеш ли какво мисля, Хенри? — рече Бил.
— Мисля, че тъкмо тогова халосах с тоягата.
— Няма никакво съмнение в това — отвърна Хенри.
— И още сега ще ти кажа — продължи Бил, — че в свойското отношение на тоя звяр към лагерните огньове има нещо подозрително и неморално.
— Той положително знае повечко, отколкото знае един порядъчен вълк — съгласи се Хенри. — Вълк, който се сеща да идва при кучетата тъкмо когато ги хранят, е видял доста неща на тоя свят.
— Старият Вилън имаше куче, което един ден избяга с вълците — каза сякаш на себе си Бил. — Зная това по-добре от всеки друг. Раних го, когато срещнах глутницата край едно еленово пасбище при Литъл Стик. Старият Вилън плака като дете. Казваше, че не го бил виждал три години. Все било с вълците.
— Ти налучка истината, Бил. Тоя вълк е куче и много пъти е яло риба от ръката на човек.
— Само да ми падне на сгода тоя вълк или пес, ще ми стане на кайма — отсече Бил. — Не можем да губим всеки ден кучета.
— Но ти имаш само три патрона! — възрази Хенри.
— Ще гледам да го убия с първия изстрел — отвърна Бил.
Сутринта Хенри разпали огъня и приготви закуската, докато другарят му хъркаше.
— Спеше така сладко — му каза Хенри, когато го вдигна за закуска, — че ми беше жал да те събудя.
Още сънен, Бил започна да яде. Забеляза, че чашата му е празна, и посегна за кафеника. Но кафеникът беше твърде далеч, чак до Хенри.
— Слушай, Хенри — каза той с лек упрек, — не си ли забравил нещо?
Хенри се огледа внимателно наоколо и поклати глава. Бил вдигна празната си чаша.
— На тебе не ти се полага кафе! — заяви Хенри.
— Да не е изкипяло? — запита Бил.
— Не.
— Да не мислиш, че ще ми попречи на храносмилането?
— Ни най-малко.
Лицето на Бил пламна от гняв.
— Горя от нетърпение да ми обясниш — рече той.
— Бързоногото го няма! — отвърна Хенри.
Бил извърна глава като човек, който се е примирил с нещастието, и преброи кучетата от мястото си.
— Как стана това? — запита той с безразличие. Хенри сви рамене.
— Не знам! Може Едноухото да е прегризало ремъка му.
— Дума да не става, че Бързоногото би могло само да направи туй нещо.
— Проклето псе! — заговори Бил бавно и сериозно, без да издава гнева, който напираше в него. — Като не е могло да прегризе своя ремък, прегризало е ремъка на Бързоногото и го е освободило.
— Както и да е, мъките на Бързоногото се свършиха. Сигурно досега е вече смляно и подскача из степта в стомасите на двайсетина вълка — това беше надгробното слово на Хенри за последното от загиналите кучета. — Пийни малко кафе, Бил.
Но Бил поклати глава.
— Хайде, хайде! — увещаваше го Хенри с вдигнат кафеник.
Бил бутна чашата си настрана.
— Проклет да бъда, ако пийна дори една глътка! Казах, че няма да пия, ако някое от кучетата избяга, и няма да пия.
— Кафето е отлично — рече Хенри, за да го съблазни.
Но Бил беше упорит и закуси със сухояжбина, преглъщайки залците си с недоизречени проклятия към Едноухото, което ги беше изиграло.
— Довечера ще ги вържа далече едно от друго — каза Бил, когато тръгнаха отново на път.
Бяха изминали малко повече от стотина крачки, когато Хенри, който вървеше напред, се наведе и вдигна нещо изпод снегоходките си. Тъмно беше и той не виждаше добре, но с пипане се досети какво беше вдигнал. Той го хвърли назад така, че предметът се удари в шейната и подскочи два-три пъти, преди да се намери под снегоходките на Бил.