ВИСШИТЕ БОГОВЕ
Първа глава
ВРАГ НА СВОЯ РОД
Ако в природата на Белия зъб имаше някаква, макар и незначителна заложба за побратимяване с неговите събратя, то тая заложба беше безвъзвратно унищожена, когато го направиха водач на впряга, защото сега кучетата го намразиха. Мразеха го за допълнителната дажба месо, която му даваше Мит-сах. Мразеха го за всички действителни и въображаеми милости, които получаваше; мразеха го за това, че винаги тичаше начело на впряга, а рунтавата му опашка и задните му крака неспирно се мятаха пред очите им и ги вбесяваха.
И Белия зъб ги мразеше също тъй жестоко. Никак не му беше приятно да бъде водач на впряга. Трябваше по принуждение да бяга пред лаещите по него кучета — всяко едно от които беше тормозил и обуздавал в продължение на цели три години, — а това беше повече, отколкото можеше да понася. Но трябваше да търпи или да загине, а животът, който кипеше в него, не желаеше да погине. Щом Мит-сах дадеше заповед за тръгване, кучетата от впряга мигновено се спускаха след Белия зъб с див нестихващ лай.
Той не можеше дори да се брани. Речеше ли да че извърне към тях, Мит-сах запращаше хапещия край на камшика в муцуната му. Не му оставаше друго, освен да бяга — постоянно да бяга от тях. Не можеше да отблъсне виещата кучешка глутница само с опашката и задните си крака. Тия оръжия едва ли бяха подходящи, за да се справи с тях срещу многобройните безпощадни зъби. Ще не ще, трябваше да бяга, като с всеки скок напред насилваше своята природа и своята гордост и трябваше да тича през целия ден.
Никой не можеше да насилва своята природа, без тя да си отмъсти. Тъй отмъщава и косъмът, който, създаден да никне навън от кожата, ако е принуден да расте в обратна посока, се впива в тялото и създава люта гнойна рана. Тъй беше и с Белия зъб. Цялото му същество го подтикваше да се хвърли върху кучетата, които виеха по петите му, но волята на боговете не му позволяваше да стори това, а зад тая воля, готов да я наложи, беше хапещият край на трийсетфутовия камшик, направен от еленови черва. И тъй сърцето на Белия зъб се късаше от мъка, а омразата и злобата му нарастваха съразмерно с жестокостта и неукротимостта на неговия нрав.
Ако някога живо същество е било враг на своя род, то Белия зъб беше това същество. Той не просеше милост и не знаеше пощада. По тялото му винаги личаха белези от зъбите на другите кучета. Но и той непрестанно оставяше белези по тях. За разлика от другите водачи на впрягове, които се гушеха близо до боговете за закрила, когато те спираха на бивак и отвързваха кучетата, Белия зъб презираше подобна закрила. Той ходеше смело из бивака и си отмъщаваше през нощта за всичко, което беше понесъл през деня. Когато още не беше водач на впряга, всички кучета бяха свикнали да се отдръпват от пътя му. Но сега положението беше друго. Възбудени от целодневното преследване на водача, подтиквани подсъзнателно от натрапената в мозъците им гледка, че той бяга от тях, опиянени от чувството за господство над него, което изпитваха през деня, защото го гонеха, сега кучетата не бяха склонни да отстъпват пред Белия зъб. Когато той се появяваше между тях, винаги наставаше сбиване. Всяка негова крачка се съпровождаше с ръмжене, тракане на зъби и лай. Самият въздух, който дишаше, беше наситен с омраза и злоба, а това само увеличаваше омразата и злобата у него.
Когато Мит-сах заповядваше на впряга да спре, Белия зъб се подчиняваше. Отначало това носеше неприятности на другите кучета. Всички вкупом се нахвърляха върху омразния водач, но нещата веднага взимаха друг обрат. Мит-сах заставаше на негова страна и дългият камшик плющеше в ръката му. Лека-полека кучетата разбраха, че когато впрягът спира по заповед, не трябва да закачат водача. Но когато Белия зъб спираше без заповед, на тях беше позволено да се нахвърлят върху него и да го разкъсат, ако могат. След няколко подобни неприятности Белия зъб никога не спираше без заповед. Той учеше бързо. От само себе си се разбира, че трябваше бързо да се учи, ако искаше да остане жив при необикновено суровите условия, в които му беше съдено да живее.
Но кучетата не можеха да разберат, че трябва да го оставят на мира в бивака. Те го преследваха и предизвикваха всеки ден, а урокът от предишната вечер биваше забравян и трябваше отново да се учи, за да бъде пак тъй бързо забравен. При това омразата им към него имаше своите основания. Кучетата долавяха някаква разлика между неговата и тяхната порода и това само по себе си беше достатъчна причина за вражда. И те като него бяха опитомени вълци, но бяха опитомени от поколения насам. Пустинята отдавна не ги зовеше — за тях тя беше страшното неизвестно, винаги пълно със заплаха и винаги враждуващо. Но Пустинята все още запазваше властта си над него — тя прозираше в самата му външност, в действията и желанията му. Той беше неин символ, нейно олицетворение; тъй че когато кучетата му показваха зъбите си, те се бранеха от разрушителните сили, които дебнеха в сянката на гората и в тъмата отвъд огньовете на бивака.