Но кучетата все пак научиха един единствен урок — да се движат винаги заедно. Белия зъб беше прекалено страшен и никое от тях не дръзваше да излезе само срещу него. Те го нападаха дружно, иначе той би могъл да ги убие едно по едно само за една нощ. Така обаче той просто нямаше възможност да ги убие. Той можеше да прекатурне някое куче, но другите кучета веднага се нахвърляха върху него — преди той да се е спуснал и нанесъл смъртоносна рана в гърлото на кучето. При най-малкия изглед за свада всички кучета се събираха накуп и заставаха срещу него. Понякога те се караха помежду си. Но кавгите се забравяха, щом трябваше да се разправят с Белия зъб.
От друга страна, колкото и да се мъчеха, кучетата не можеха да убият Белия зъб. Той беше прекалено бърз за тях, твърде страшен и твърде умен. Той отбягваше опасните места и винаги успяваше да се изплъзне, когато се опитваха да го заградят. Изключено беше да го повалят на земята, защото нито едно от тях не беше в състояние да стори това. Краката му се държаха за земята със същата упоритост, с която той държеше за живота си. В тая нестихваща война между него и кучетата от впряга да държи краката си на земята, значеше да опази живота си и никой не знаеше това по-добре от Белия зъб.
И тъй той стана враг на своя род — на всички опитомени като него вълци, изнежени от огньовете на хората и отслабени от закрилата на човека. Белия зъб беше зъл и неумолим. Такова беше тестото, от което беше направен. Той обяви отмъстителна война на всички кучета и воюваше с тях тъй настървено, че Сивия бобър, тоя жесток дивак — не можеше да не се удивява на свирепостта на Белия зъб. Той се кълнеше, че никога не е имало друго подобно животно, а и индианците от чуждите селища повтаряха същото, когато ставаше дума за броя на собствените им кучета, умъртвени от него.
Когато Белия зъб беше почти на пет години, Сивия бобър го взе със себе си на друго голямо пътешествие. Дълго време след това се говореше за щетите, които Белия зъб беше нанесъл на кучетата в много села край река Маккензи, отвъд Скалистите планини, надолу по Ежовата река, чак до Юкон. Той се наслаждаваше на отмъщението, което изливаше върху собствената си порода. Жертвите му бяха все обикновени, нищо неподозиращи кучета. Те не бяха подготвени за неговата бързина и устременост, за нападенията му без предупреждение. Те не знаеха, че той е светкавично бърз убиец. И докато се ежеха срещу него и пристъпваха предизвикателно с втвърдени крака, той не губеше време за сложни приготовления, а се хвърляше напред като стоманена пружина, в миг впиваше зъби в гърлата им и ги убиваше, преди да разберат какво става, преди да се съвземат от изненадата.
Той стана изкусен боец. Действуваше разумно, никога не хабеше напразно сили, никога не се боричкаше. Нямаше време за това, защото нападаше бързо и също тъй бързо се оттегляше, когато не успяваше. Всички вълци отбягват телесен допир в борбата, но у него това чувство беше развито до крайност. Не можеше да понася по-продължителен допир с друго тяло. В това съзираше опасност. То го вбесяваше. Искаше да стои далече, да бъде свободен върху нозете си, без да се докосва до жива твар. Духът на Дивата пустиня все още беше в него и се проявяваше. Тоя дух беше станал още по-силен поради скитническия живот, който беше водил от ранно детство. Опасност се таеше в допира с чуждо тяло. Това беше примка, вечната примка, а страхът от нея беше скрит дълбоко в него — във всяка клетка на тялото му.
С една дума, непознатите кучета, които срещаше, не можеха да мерят сили с него. Той се изплъзваше от зъбите им. Или ги побеждаваше, или отскачаше встрани, и в двата случая напълно невредим. Естествено, имаше и изключения. Понякога се случваше няколко кучета да го нападнат едновременно и да го изпохапят, преди да може да побегне. Случваше се дори само куче да го захапе безнаказано. Но това беше случайно. Общо взето, той беше станал толкова изкусен боец, че винаги оставаше невредим.
Друго негово предимство се криеше в умението му правилно да определя времето и разстоянието. Естествено, той не вършеше това съзнателно. Не измерваше нито времето, нито разстоянието. Това ставаше някак си съвсем машинално. Имаше вярно око, а нервите му вярно предаваха видяното на мозъка. Сетивата му се допълваха отлично и действуваха по-бързо и по-правилно, отколкото у обикновено куче. Нервите, умът и мускулите му работеха съгласувано. Когато очите му предаваха на мозъка бързи последователни образи на някое действие, мозъкът му без всякакво усилие определяше пространството, в което се развиваше действието, както и времето, необходимо за завършването му. Поради това той можеше да отбегне скока на някое куче и да се изплъзне от острите му зъби, а в същото време да използува и най-малката частица от секундата, за да го нападне. Тялото и мозъкът му работеха като съвършен механизъм. Заслугата за това съвсем не беше негова. Природата беше проявила по-голяма щедрост към него, отколкото към повечето животни и това беше всичко.