Беше лято, когато Белия зъб пристигна във форт Юкон. Сивия бобър мина голямото вододелно било между реките Маккензи и Юкон късно през зимата и прекара пролетта в ловуване из най-отдалечените западни възвишения на Скалистите планини. После, след разпукването на леда по Ежовата река, той си направи малка ладия и отплава надолу по реката до местовливането й в река Юкон, малко под Северния полярен кръг. Тук се намираше фортът на известното дружество на Хъдзъновия залив. Имаше много индианци, обилна храна и небивало оживление. Това беше през лятото на 1898 година и хиляди златотърсачи отиваха нагоре по река Юкон, към Доусън и Клондайк. До крайната цел на пътуването им оставаха още стотици километри, въпреки че някои бяха пътували цяла година. Най-късото разстояние, което мнозина бяха изминали, за да стигнат дотук, беше 5000 мили, а някои бяха дошли чак от другия край на света.
Тук спря и Сивия бобър. Мълвата за златните залежи беше стигнала и до него и той беше дошъл с няколко вързопа кожи и друг вързоп с ръкавици и мокасини, шити с тънки черва. Той не би предприел такова далечно пътуване, ако не се надяваше на богата печалба. Но онова, което очакваше, не можеше дори да се сравни с това, което наистина спечели. И най-смелите му мечти не надхвърляха по-голяма печалба от сто на сто, а той спечели хиляда на сто. И като истински индианец, той се зае да търгува грижливо и без да бърза, дори ако трябваше да прекара цялото лято и част от зимата, за да продаде стоката си.
Белия зъб видя за пръв път бели хора във форт Юкон. В сравнение с индианците, които познаваше, те му се сториха същества от друга порода — една порода на по-висши богове. Струваше му се, че притежават висша сила, а за него божествеността почиваше върху силата. Белия зъб не разсъждаваше за това, нито пък направи обобщение за надмощието на белите богове. Това беше само едно чувство, едно най-обикновено чувство и нищо друго, но все пак то беше доста силно. Както някога в неговото детство огромните размери на издигнатите от хората палатки го бяха поразили като проява на човешко могъщество, така удивен остана и сега от къщите и грамадния форт, изграден изцяло от дебели греди. Тук се криеше сила. Тия бели богове бяха силни. Те притежаваха по-голяма власт над материята, отколкото боговете, които познаваше дотогава, най-силен между които беше Сивия бобър. И все пак Сивия бобър изглеждаше като божество мъниче между тия и белолики богове.
Разбира се, Белия зъб само чувствуваше тия неща. Той не ги съзнаваше. Но животните действуват предимно по чувство, а не по разум; и всяко действие на Белия зъб сега почиваше върху чувството, че белите хора са по-висши богове. Отначало той се отнасяше с голямо недоверие към тях. Кой знае какви неизвестни ужаси се криеха в тях и какви неизвестни болки можеха да причиняват. Любопитен беше да ги наблюдава, но се боеше да не го забележат. През първите няколко часа беше доволен само да се промъкне край тях и да ги разглежда от безопасно разстояние. После видя, че нищо лошо не сполетява кучетата, които бяха близо до тях, и се приближи.
Но и той на свой ред привличаше тяхното любопитство. Неговият вълчи вид веднага биеше в очи и те го сочеха един на друг. Това го караше да бъде нащрек, а когато се опитваха да се приближат до него, той показваше зъбите си и се отдръпваше назад. Нито един не успя да го пипне с ръка и добре, че никой не стори това.
Белия зъб скоро разбра, че само неколцина от тези богове, не повече от десетина, живееха на това място. Всеки два-три дена към брега приближаваше параход — още една изумителна проява на мощ — и спираше за няколко часа. Бели хора слизаха от тия параходи и пак заминаваха нанякъде с тях. Струваше му се, че белите хора са безброй. През първите няколко дни той видя повече бели хора, отколкото беше виждал индианци през целия си живот. И с всеки нов ден те продължаваха да пристигат по реката, спираха за малко и после тръгваха отново нагоре по течението и изчезваха от погледа.