Но ако белите богове бяха всемогъщи, то кучетата им нищо не струваха. Белия зъб скоро откри това, като се смеси с онези, които слизаха на брега с господарите си. Те бяха различни на вид и ръст. Някои бяха късокраки, прекалено късокраки; други бяха дългокраки, прекалено дългокраки. Вместо козина те имаха косми, а космите на някои от тях бяха съвсем малко. И нито едно от тия кучета не умееше да се бие.
Понеже беше враг на своя род, Белия зъб считаше за редно да се бие с тях. Той стори това и скоро ги презря от дън душа. Те бяха нежни и безпомощни, вдигаха голяма врява, движеха се тромаво и се опитваха с груба сила да постигнат онова, което той постигаше с ловкост и хитрина. Те се нахвърляха с лай върху него. Той отскачаше встрани. Те не знаеха къде се е дянал; в тоя миг той ги удряше по рамото, прекатурваше ги и нанасяше смъртоносния си удар със зъби в гърлото.
Понякога тоя удар беше успешен и сразеното куче се търкулваше в праха, а глутницата индиански кучета, които чакаха, се нахвърляха и го разкъсваха на парчета. Белия зъб беше умен. Отдавна беше разбрал, че боговете се гневят, когато убиват кучетата им. В това отношение белите хора не правеха изключение. Затова когато поваляше и прегризваше гърлото на някое от техните кучета, той нарочно се оттегляше и предоставяше на глутницата да довърши жестокото дело. Тогава белите хора се втурваха и изливаха силния си гняв върху глутницата, а Белия зъб се изплъзваше невредим. Той заставаше на известно разстояние и гледаше как дъжд от камъни и тояги, брадви и всякакво оръжие се сипе върху другарите му. Белия зъб беше много умен.
Но и другарите му поумняха по свой начин, а в това отношение Белия зъб се учеше заедно с тях. Те разбраха, че могат да се забавляват най-добре тъкмо когато параходът спре на брега. След като първите две-три чужди кучета биваха повалени и убити, белите хора бързо откарваха кучетата си обратно на парахода и жестоко си отмъщаваха на виновните. Един бял човек, като видя как разкъсват пред очите му неговото куче, сетер, извади пистолета си и изстреля бързо шест пъти и шест кучета паднаха мъртви или смъртно ранени — още една проява на могъщество, която проникна дълбоко в съзнанието на Белия зъб.
Това достави удоволствие на Белия зъб. Той не обичаше породата си и беше достатъчно хитър, за да се изплъзне безнаказано. Отначало унищожаването на кучетата на белите хора само го развличаше. След време то се превърна в негово занятие. За него нямаше работа. Сивия бобър беше изцяло зает с търговията си и с трупането на пари. И тъй Белия зъб се навърташе край кея ведно с презряната шайка индиански кучета, очаквайки параходите. С пристигането на някой нов параход започваше развлечението. Няколко минути по-късно, преди белите хора да се окопитят, шайката вече се разпръскваше. Развлечението се преустановяваше до пристигането на следващия параход.
Но едва ли би могло да се каже, че Белия зъб беше член на тая шайка. Той не се смесваше с глутницата, стоеше настрана, винаги верен на себе си, а кучетата се бояха от него. Наистина той действуваше заедно с тях. Той започваше свадата с чуждото куче, а шайката чакаше. Когато повалеше чуждото куче, глутницата пристигаше да довърши жертвата. Трябва да се признае, че след това той се оттегляше и предоставяше на шайката да получи заслуженото от разгневените богове.
За него беше лесно да започне някоя свада. Достатъчно беше да се покаже пред чуждите кучета, когато те слизаха на брега. Щом го видеха, те налитаха върху него. Инстинктът ги тласкаше към това. За тях той олицетворяваше Дивата пустиня: неизвестното, страшното, винаги заплашващото — онова, което ги дебнеше в мрака край огньовете в онези безпаметно далечни времена, когато те се гушеха до огньовете и преобразяваха инстинктите си, учейки се да се боят от Пустинята, от която бяха дошли и която бяха изоставили като бегълци и изменници. От поколение на поколение през всички предишни поколения тоя страх от Дивата пустиня се беше вкоренявал в тяхната природа. Векове наред Пустинята представляваше за тях ужас и смърт и през това време техните господари им разрешаваха да убият всичко, което идеше от Пустинята. По тоя начин те защищаваха както себе си, така и боговете, с които живееха в дружба.
И тъй, току-що пристигналите от топлия юг кучета, които слизаха по дървения мост на парахода и стъпваха на юконския бряг, трябваше само да зърнат Белия зъб, за да почувствуват непреодолимо желание да се нахвърлят върху него и да го унищожат. Те може би бяха най-обикновени градски кучета, но инстинктивният страх от Дивата пустиня все пак се таеше в тях. Виждаха пред себе си вълк, и то посред бял ден, и го виждаха не само със своите собствени очи, но и с очите на прадедите си и паметта им, наследена от безброй поколения, им казваше, че Белия зъб е вълк, и те си спомняха древната вражда.