Всичко това развеселяваше дните на Белия зъб. Ако външността му караше тия псета да налитат връз него, толкова по-добре за него и толкова по-зле за тях. Те гледаха на него като на законна плячка, но като на законна плячка гледаше и той на тях.
Ненапразно Белия зъб бе видял за първи път светлината на деня в усамотеното леговище и бе водил първите си битки с яребицата, невестулката и риса. И ненапразно детството му бе помрачено от преследванията на Лип-лип и цялата глутница кучета. Всичко това можеше да бъде другояче, а тогава и той щеше да бъде друг. Ако не беше Лип-лип, той щеше да прекара ранните си дни с другите малки кучета, щеше да прилича повече на куче и щеше да обича повече кучетата. Ако Сивия бобър имаше нежност и любов, той би могъл да събуди дълбоко задрямали чувства у Белия зъб и да развие добрите му качества. Но животът му беше протекъл по друг начин. Глината, от която бе направен Белия зъб, бе изваяна така, че той стана тъкмо такъв, какъвто беше — мрачен и Самотен, недружелюбен и жесток — враг на своя род.
Втора глава
ЛУДИЯТ БОГ
Във форт Юкон имаше малко бели хора. Те живееха отдавна по тия места. Себе си наричаха „кисело тесто“ и се гордееха с това име. Към другите хора, пристигнали наскоро в страната, изпитваха само презрение. Хората, които слизаха на брега от параходите, бяха пришълци. Наричаха ги „чечако“, но новите хора винаги се мръщеха, когато ги наричаха така. Те месеха хляба си със сода. Това беше незавидното различие между тях и хората на „киселото тесто“, които наистина замесваха хляба си с квас, понеже нямаха сода.
Впрочем всичко това беше без значение. Хората от форта презираха новодошлите и се радваха, когато ги сполетяваше някакво нещастие. Особено се радваха на поразиите, които Белия зъб и неговата шайка вършеха между кучетата на пришълците. Когато пристигаше някой параход, хората от форта винаги слизаха на брега, за да наблюдават зрелището. Те очакваха тия зрелища с не по-малко нетърпение от самите индиански кучета и скоро разбраха ролята на Белия зъб. Но имаше между тях един човек, който особено се наслаждаваше на това развлечение. Той пристигаше тичешком още при първия сигнал на приближаващия се параход; а когато приключваше и последната схватка и водената от Белия зъб шайка се разпръскваше, той се връщаше бавно към форта и по лицето му се четеше дълбоко съжаление. Понякога, когато някое нежно южно куче падаше и надаваше предсмъртен рев изпод острите зъби на индианските кучета, тоя човек не можеше да се сдържа и започваше да скача и вика от възторг. И той винаги следеше Белия зъб внимателно с алчно желание да го притежава.
„Красавеца“ беше името, което другите мъже от форта бяха дали на тоя човек. Никой не знаеше собственото му име. Всички хора по тия места го знаеха само като Красавеца Смит. Той бе всичко друго, но не и красавец. Бяха му дали това име тъкмо защото беше напълно скаран с красотата. Той беше рядко грозен. Природата се бе показала скъперница към него. Преди всичко беше твърде дребен на ръст; и върху това дребно тяло се мъдреше една поразителна малка глава. Главата му бе островърха. Всъщност, когато беше малък, дълго преди да почнат да го наричат Красавеца, неговите другарчета му бяха дали прякора „Топлийката“.
Отзад, още от темето, главата на тоя човек се спускаше полегато към врата, а отпред решително се спущаше към ниското необикновено широко чело. От челото надолу природата, сякаш смутена от скъперничеството си, беше изваяла чертите му с щедра ръка. Очите му бяха големи, а разстоянието между тях беше за още две очи. Лицето му беше наистина грамадно в сравнение с всичко останало. За да изпълни останалото пространство, природата го беше наградила с огромна изпъкнала челюст, широка и масивна, увиснала надолу, сякаш опираше в гърдите му. Това впечатление вероятно се дължеше на немощния му тънък врат, който не можеше да поддържа както трябва такава голяма тежест. Челюстта му го правеше да изглежда свирепо решителен. Но нещо липсваше в нея. Може би това се дължеше на нейната несъразмерност. Може би челюстта беше прекалено голяма. Както и да е, тя мамеше хората. Красавеца Смит беше известен надлъж и нашир като най-жалкия от всички страхопъзльовци и подлеци. Трябва само да се добави, че зъбите му бяха жълти и едри, а кучешките му зъби бяха по-големи от другите и личаха изпод тънките му устни като зъбите на някой пес. Очите му бяха жълтеникави и мътни, сякаш на природата не бяха достигнали боите и тя бе изцедила на едно място остатъците от всичките си туби. Същото можеше да се каже за косата му, която беше рядка и растеше твърде неравномерно, калножълта, щръкнала на кичури и снопчета по главата му, като избуяло и повалено от вятъра жито.