С една дума Красавеца Смит беше урод, но той не беше виновен за това. Такава беше глината, от която беше замесен. Той готвеше на другите хора във форта, миеше съдовете и вършеше черната работа. Те не го презираха. Отнасяха се с него по-скоро снизходително, с известно съчувствие, както се отнася човек към всяко онеправдано от природата същество. Освен това се страхуваха от него. Допускаха, че в гнева си той може да им пусне някой куршум в гърба или да сложи отрова в кафето им. Но някой трябваше да им готви, а Красавеца Смит въпреки недостатъците си умееше да готви.
Такъв беше човекът, който наблюдаваше Белия зъб, възхищаваше се от жестоките му подвизи и желаеше да го притежава. Още в началото той се опита да любезничи с Белия зъб. Белия зъб не му обърна внимание. По-късно, когато тия любезности станаха по-настойчиви, Белия зъб настръхваше леко, зъбеше се и се отдръпваше. Този човек не му се харесваше. Изглеждаше му лош. Усещаше злото, което се крие в него, боеше се от протегнатата му ръка и от опитите му да говори кротко. Поради всичко това Белия зъб мразеше тоя човек.
По-простите същества възприемат доброто и злото твърде просто. Доброто облекчава, носи задоволство и слага край на болките. Затова никой не бяга от доброто. Лошото означава неудобство, съдържа заплаха и предизвиква болка и затова всички бягат от него. Белия зъб чувствуваше, че Красавеца Смит е лош. От недъгавото тяло и опакия ум на този човек се излъчваха по някакъв необясним начин — като изпарения от маларични блата — невидими струи на нещо нездраво и болно. Белия зъб схващаше не с разума си или само с помощта на петте си сетива, а чрез другите далечни и непознати чувства, че тоя човек е пълен със злоба и мъст и следователно е лош и трябва да бъде наказан.
Когато Красавеца Смит посети за първи път Сивия бобър, Белия зъб се намираше в неговия бивак. Още преди да се появи пред очите им, стъпките му отекнаха глухо в далечината и Белия зъб разбра кой иде и започна да настръхва. Той се беше изтегнал удобно на земята, но веднага стана и още с пристигането на човека пролази крадешком, като истински вълк, към отвъдния край на палатката. Той виждаше, че човекът и Сивия бобър водят някакъв разговор, но не знаеше за какво си приказват. По едно време човекът посочи с ръка към Белия зъб, а той изръмжа, сякаш ръката се свеждаше над него, макар че петдесет фута го деляха от нея. Човекът се засмя на това, а Белия зъб пропълзя към гората с хлъзгащата си походка, като извръщаше глава, за да го наблюдава.
Сивия бобър отказа да продаде кучето. Той беше забогатял от търговията си и нищо не му липсваше. При това Белия зъб беше твърде ценно животно, най-якото впрегатно куче, което беше имал дотогава, а и най-добрият водач на впряга. Нямаше друго куче като него ни по река Маккензи, ни по Юкон. Той умееше да се бие. Убиваше кучетата тъй лесно, както хората убиват комарите. (При тия думи очите на Красавеца Смит блеснаха изведнъж и той започна бързо-бързо да облизва тънките си устни.) Не, Белия зъб не беше за продан, каквато и цена да му предлагаха.
Но Красавеца Смит познаваше добре индианците. Той често посещаваше бивака на Сивия бобър и винаги под дрехата му се криеше някоя и друга бутилка от тъмно стъкло. Едно от свойствата на ракията е да възбужда жажда. Сивия бобър започна да страда от тая жажда. Трескавото му гърло и обгореният му стомах жадуваха за все повече и повече от парливата течност, разумът му, замъглен от питието, с което не беше привикнал, му позволяваше да върши всякакви глупости, за да се снабди с това питие. Парите, които беше получил за кожите си, за ръкавиците и мокасините, започнаха да се стопяват. Те намаляваха все по-бързо и по-бързо и колкото повече изтъняваше кесията му, толкова по-невъздържан ставаше той.
В края на краищата той загуби всичко — и пари, и стока, и спокойствието си. Нищо не му остана освен жаждата — едно наистина страшно състояние, което ставаше все по-страшно с всеки нов ден. Тогава Красавеца Смит отново подхвана дума за продажбата на кучето, но тоя път предложената цена не беше в пари, а в бутилки и затова Сивия бобър беше по-склонен да го слуша.
— Хвани кучето и го вземи! — отсече той направо. Бутилките бяха донесени, а два дни по-късно Красавеца Смит се яви при Сивия бобър и рече: