— Хвани кучето!
Една вечер Белия зъб се промъкна в гората и легна, като въздъхна от задоволство. Страшният бял бог не беше там. От няколко дни желанието му да го докосне с ръка ставаше все по-натрапчиво и през това време Белия зъб трябваше да бяга от бивака. Той не знаеше какво зло му носят тия настойчиви ръце. Знаеше само, че те му готвеха някакво зло, и предпочиташе да стои по-далече от тях.
Едва беше легнал, и Сивия бобър се дотътра при него с олюляващи се крака, прекара кожен ремък около врата му и седна до Белия зъб, без да изпуска края на ремъка от ръката си. В другата си ръка държеше бутилка, която издигаше от време на време над главата си, обръщаше я с гърлото надолу и в същото време издаваше някакви гърлени бълбукащи звуци.
Така измина цял час. По едно време отекна шум от стъпки по земята: някой идеше към тях, Белия зъб ги чу пръв и козината му настръхна, като разбра кой иде. А Сивия бобър продължаваше да кима глупаво с глава. Белия зъб се опита да измъкне леко ремъка от ръката на господаря си, но отпуснатите пръсти се свиха отново и Сивия бобър се разбуди.
Красавеца Смит пристигна в бивака и застана над Белия зъб, който изръмжа тихо към страшното същество и не изпускаше из очи движенията на ръцете му. Една ръка се протегна и започна бавно да се спуска към главата му. Тихото му ръмжене стана по-бързо и по-грубо. Ръката продължаваше бавно да се спуска, а той се сниши под нея, гледаше я със зъл поглед и ръмженето му ставаше все по-кратко и по-кратко, докато стигна връхната си точка с ускореното му дишане. Изведнъж той посегна да забие зъби като змия, но ръката бързо се отдръпна назад и зъбите хлопнаха напразно с остър звук. Красавеца Смит се уплаши и разгневи. Сивия бобър стовари юмрук по главата на Белия зъб, а той се прилепи към земята в почтително покорство.
Подозрителните очи на Белия зъб следяха всяко движение. Той видя как Красавеца Смит се отдалечи и след това се върна с дебела тояга. Тогава Сивия бобър му подаде края на ремъка. Красавеца Смит тръгна да си върви. Ремъкът се изопна. Белия зъб се опъваше. Сивия бобър го перна два-три пъти, за да го принуди да стане и да тръгне. Той се подчини, но със скок, връхлитайки върху непознатия, който го теглеше нататък. Красавеца Смит не отскочи встрани. Той очакваше това. Замахна изкусно с тоягата, спря устрема на Белия зъб и го повали на земята. Сивия бобър се засмя и кимна одобрително с глава. Красавеца Смит пак изопна ремъка и Белия зъб се изправи замаяно, като понакуцваше.
Той не се хвърли повторно. Един удар с тоягата беше достатъчен да го убеди, че белият бог умее да я върти както трябва, а той беше твърде умен, за да въстава срещу неизбежното. И тъй той тръгна мрачно по петите на Красавеца Смит с подвита опашка и с тихо, едва доловимо ръмжене. Но Красавеца Смит го следеше внимателно, готов да го халоса с тоягата.
Във форта Красавеца Смит го върза здраво и легна да спи. Белия зъб почака един час. После започна да гризе ремъка и за десетина секунди се освободи. Не беше губил време. Не беше гризал напразно. Ремъкът беше прерязан напряко, диагонално, също като с нож. Белия зъб погледна към форта и в същото време настръхна и изръмжа. После се обърна и затича към бивака на Сивия бобър. Не беше длъжен да се подчинява на този чужд и страшен бог. Беше се отдал на Сивия бобър и считаше, че и сега принадлежи на него.
Но онова, което се беше случило преди, се повтори с известна разлика. Сивия бобър пак го върза с ремъка и сутринта го предаде на Красавеца Смит. И тук именно се криеше разликата. Красавеца Смит го наби. Здраво завързан, Белия зъб можеше само да беснее безпомощно и да понася ударите. Налагаха го с тояга и с бич и Белия зъб изтърпя най-тежкия бой, който беше получавал през целия си живот. Дори страшният бой, който бе понесъл на младини от Сивия бобър, беше дребна работа в сравнение с тоя бой.
Красавеца Смит го биеше с голямо удоволствие. Наслаждаваше се на това. Той тържествуваше над жертвата си; очите му блестяха тъпо, когато въртеше тоягата или бича и слушаше как Белия зъб реве от болка и ръмжи безпомощно. Жестокостта на Красавеца Смит приличаше на жестокостта на всички подлеци. Готов да се унижи и лази в краката на силните — от страх пред юмруците им или от гневните им думи, — гой на свой ред изливаше отмъщението си върху по-слабите от него същества. Всичко живо обича властта, и Красавеца Смит не правеше изключение. Лишен от възможността да прояви власт над себеподобните си, той се нахвърляше върху по-слабите същества и чрез тях удовлетворяваше това чувство у себе си. Но Красавеца Смит не беше създал себе си и никой не можеше да го вини. Той беше дошъл на тоя свят с уродливо тяло и животински разум. Такава беше глината, от която беше направен, и светът не се беше потрудил да моделира тая глина по-внимателно.