Белия зъб знаеше защо го бият. Когато Сивия бобър завърза ремъка около врата му и го даде на Красавеца Смит, Белия зъб вече знаеше, че волята на неговия бог е той да тръгне с Красавеца Смит. И когато Красавеца Смит го остави вързан вън от форта, той знаеше, че волята на Красавеца Смит е той да стои там. Той беше въстанал срещу волята и на двамата богове, беше заслужил наказанието си. В миналото беше виждал кучетата да сменяват господарите си, но беше виждал и да бият бегълците, както биеха и него. Той беше разумен, но в него се таяха сили, по-мощни от разума. Една от тях беше верността. Той не обичаше Сивия бобър, но му оставаше верен въпреки изразената му воля и гнева му. Не можеше да не му бъде верен. Тая вярност представляваше една от особеностите на глината, от която беше направен. Това качество представляваше отличителна черта на неговата порода; особеност, която го отличаваше от всички останали породи; особеност, която беше помогнала на вълка и дивото куче да дойдат от Дивата пустиня при хората и да станат техни другари.
След боя Белия зъб беше довлечен обратно във форта, но тоя път Красавеца Смит го завърза за тояга. Не е лесно да се откажеш от един бог, тъй беше и за Белия зъб. Сивия бобър беше неговият особен бог и въпреки волята на Сивия бобър Белия зъб още държеше за него и не искаше да го остави. Сивия бобър му беше изменил и го беше изоставил, но това нямаше значение за него. Ненапразно се беше отдал телом и духом на Сивия бобър. Отдал се беше напълно и безрезервно и тоя съюз не можеше лесно да се разтрогне.
Затова през нощта, когато хората във форта вече спяха, Белия зъб започна да гризе тоягата, към която беше привързан. Тоягата беше суха и здрава и беше завързана тъй близо до шията му, че той едва можеше да я докопа със зъбите си. За да достигне тоягата, трябваше да напрегне до крайност мускулите си и да извие врата си като дъга, но дори и тогава едва можеше да впие зъби в тоягата, само да впие зъби. В края на краищата той успя да прегризе тоягата, но трябваше да вложи невероятно търпение в продължение на много часове. Смяташе се, че кучетата не могат да сторят подобно нещо. То никога не се беше случвало. Но Белия зъб успя да го стори. И рано призори избяга от форта с края на тоягата, увиснала на врата му.
Той беше умен. Но ако беше само умен и нищо повече, той не би се върнал при Сивия бобър, който вече на два пъти му беше изменил. Но той беше и верен и се върна, за да му изменят и трети път. Той пак позволи на Сивия бобър да го върже с ремък за врата, а и Красавеца Смит дойде отново за него. И тоя път беше бит още по-жестоко, отколкото преди. Сивия бобър гледаше безучастно, докато белият човек въртеше камшика. Той не го защити. То не беше вече негово куче. Когато свърши ооят, Белия зъб започна да повръща. Някое нежно южно куче би умряло от такъв бой. Но не и той. Неговата школа в живота беше по-сурова, а и самият той беше по издръжлив. Беше рядко жизнеспособен. Волята му да живее беше необикновено силна. Но сега беше просто смазан от бой. Отначало не можеше да се движи и Красавеца Смит трябваше да го чака половин час. После, полусляп и с олюляващи се крака, той тръгна по петите на Красавеца Смит и се върна обратно във форта.
Тоя път го вързаха с желязна верига, далече по-яка от зъбите му, и той напразно се опитваше със силни и резки движения да измъкне закованата в гредата халка. Няколко дни по-късно, изтрезнял и разорен, Сивия бобър потегли нагоре по Ежовата река в далечното си пътуване към река Маккензи. Белия зъб остана в Юкон като собственост на един човек, повече от полупобъркан и крайно жесток. Но какво може да знае едно куче за лудостта? За Белия зъб Красавеца Смит беше истински, макар и ужасен бог. Тоя бог беше наистина луд, но Белия зъб не знаеше нищо за лудостта. Той знаеше само едно — че трябва да се подчинява на волята на тоя нов господар и да изпълнява всяка негова прищявка и приумица.
Трета глава
В ПЛЕН НА ОМРАЗАТА
Под ръководството на лудия бог Белия зъб стана същински демон. Държаха го вързан с верига в малка барака зад форта и тук Красавеца Смит идваше да го тормози и дразни до вбесяване по различни начини. Той скоро разбра, че Белия зъб не може да понася да му се присмиват, и започна нарочно да му се присмива след всяка злостна и хитро скроена шега. Смехът му беше гръмогласен, пълен с презрение и като се смееше, Красавеца Смит сочеше подигравателно с пръст Белия зъб. В такива минути Белия зъб губеше разума си и в бесни пристъпи на гняв ставаше даже по-луд от Красавеца Смит.