По-рано Белия зъб беше само враг на своя род — макар и свиреп враг. Сега той стана враг на всичко живо и по-свиреп от преди. Той беше дразнен до такава степен, че започна сляпо и безразсъдно да мрази всички и всичко. Мразеше веригата, с която го връзваха, и хората, които надничаха към него през процепите на бараката, и кучетата, които идваха с хората и ръмжеха злобно към него, безпомощния. Той мразеше дори дъските на бараката, в която го държаха. Но преди всичко и над всичко мразеше Красавеца Смит.
Във всичко, което Красавеца Смит вършеше, за да дразни Белия зъб, имаше строго определена цел. Един ден край бараката се насъбраха доста хора. Красавеца Смит влезе вътре с тояга в ръка и сне веригата от врата на Белия зъб. Когато господарят му излезе, Белия зъб започна да се мята на всички страни, опитвайки се да докопа някой от стоящите навън. Той беше невероятно страшен. Тялото му беше дълго почти пет фута, раменете му се издигаха на два и половина фута от земята, а тежеше много повече от някой вълк, едър колкото него. От майка си беше наследил едрия кучешки ръст и тежеше над 90 паунда — без никакви тлъстини и нито грам излишно месо. Целият беше само мускули, кокали и сухожилия — тяло на боец в отлична форма.
Вратата на бараката се отвори отново. Белия зъб спря да беснее. Тук ставаше нещо необикновено! Той почака малко. Вратата се отвори още по-широко. Тогава тикнаха вътре едно огромно куче и вратата хлопна и се затвори зад него. Белия зъб никога не беше виждал такова куче (то беше мастиф), но ръстът и свирепият вид на пришълеца не го смутиха. Ето най-после нещо, не дърво или желязо, а живо същество, върху което можеше да излее гнева си. Той се хвърли напред и острите му зъби раздраха шията на кучето. То разтърси глава, изръмжа хрипливо и скочи върху Белия зъб. Но Белия зъб беше и тук, и там, и навсякъде, винаги се изплъзваше и отбягваше удара, винаги се нахвърляше и захапваше кучето и пак отскачаше своевременно назад, за да не пострада.
Хората отвън крещяха и ръкопляскаха, а Красавеца Смит, забравил и ума, и дума от радост, се опияняваше от раните, които Белия зъб нанасяше на противника си. Още от началото нямаше никаква надежда за кучето. То беше твърде тежко и бавно. Накрая кучето беше измъкнато навън от господаря му, а в това време Красавеца Смит биеше Белия зъб с цепеница, за да го отпъди. Тогава всички разплатиха облога си и пари задрънкаха в ръката на Красавеца Смит.
Белия зъб започна да очаква с нетърпение събирането на хора край неговата барака. Това означаваше борба. А тя беше единственият начин, който му оставаше, за да изрази живота, който напираше в него. Тормозен, подтикван към омраза, той беше държан като затворник, за да няма друг отдушник на злобата си, освен когато господарят му намереше за добре да пусне друго куче против него. Красавеца Смит беше преценил добре силите му, защото Белия зъб винаги излизаше победител. Един ден срещу него пуснаха едно подир друго три кучета. Друг един ден напълно израсъл вълк, току-що уловен в гората, беше вкаран през вратата на бараката. А в един друг ден му се случи да се бие едновременно с две кучета. Това беше най-тежката му борба и макар че успя да умъртви и двете кучета, той самият беше полумъртъв в края на борбата.
През есента, когато падна първият сняг и тънки ледени кори плувнаха по реката, Красавеца Смит се качи заедно с Белия зъб на един параход, който отиваше нагоре по Юкон към Доусън. По това време Белия зъб си беше извоювал завидна слава в страната. Беше известен надлъж и нашир като „вълкът боец“ и клетката, в която го държаха на палубата на парахода, обикновено беше обградена от любопитни спътници. Той или беснееше и ръмжеше по тях, или лежеше спокойно и ги изучаваше с хладна омраза. И защо да не ги мрази? Той никога не си зададе тоя въпрос. Омраза кипеше в него и тя просто замъгляваше разума му. Животът беше станал за него ад. Не беше създаден да понася затворническия живот, на който хората подлагат дивите зверове. А тъкмо така постъпваха с него. Хората го гледаха с любопитство, провираха пръчки през решетките на клетката, за да го накарат да ръмжи, а после му се присмиваха.
Те, тия хора, съставляваха средата, която го окръжаваше, и те го превърнаха в по-свирепо същество, отколкото го беше замислила самата природа. Но природата го беше надарила и със способността да се нагажда към околната среда. Докато много други животни биха умрели или биха се покорили, той се приспособи и живееше, без да отпада духом. Може би Красавеца Смит, тоя архидемон и мъчител, би могъл да сломи духа на Белия зъб, но засега поне нямаше никакви признаци, че ще успее.