— Може да ти потрябва довечера — рече Хенри.
Бил възкликна от изненада. Само това беше останало от Бързоногото — прътът, към който го бяха вързали.
— Изяли са го с все козина и кости — рече Бил. — Дори и тоягата е гладка като свирка; изяли са и ремъците от двата края. Трябва да са страшно гладни, Хенри, и като нищо ще изхрускат и тебе, и мене, преди да завършим туй пътуване.
Хенри се усмихна предизвикателно.
— Досега не съм бил преследван така от вълци — рече той, — но съм попадал в много по-тежки положения и пак съм оцелявал. Една шепа от тия досадни гадове нищо не са за твоя раб божи, драги Бил!
— Абе то не се знае! — промълви Бил многозначително.
— Ще повярваш, когато влезем във форт Мак Гъри.
— Май много не ми се вярва — упорствуваше Бил.
— Ти просто си отпаднал духом, там е цялата беда — авторитетно заяви Хенри. — Хинин ти трябва и ще те натъпча с голяма доза, когато стигнем в Мак Гъри…
Бил промълви нещо против диагнозата и потъна в мълчание.
И тоя ден беше като всички други. Развидели се към девет часа. В дванайсет хоризонтът откъм юг отново порозовя от невидимото слънце. После настъпи обичайният студен и сив следобед, който след три часа щеше да се слее с нощта.
Веднага след като слънцето напразно се опита да изгрее, Бил измъкна пушката изпод ремъците на шейната и каза:
— Ти, Хенри, продължавай напред. Аз ще отида да видя какво става там.
— Я по-добре стой до шейната — възрази другарят му. — Имаш само три патрона и не се знае какво може да се случи.
— Кой се вайка сега? — тържествено запита Бил.
Хенри не отвърна и отмина напред, но често поглеждаше тревожно назад, към сивата пустош, в която беше изчезнал другарят му. Бил се върна след един час, минавайки напреко през завоите, които шейната трябваше да прави.
— Те са се разпръснали и разгърнали във верига — каза той. — Вървят по дирите ни, но в същото време следят и за дивеч. Разбираш ли, те са сигурни, че ще ни пипнат, но знаят, че трябва да почакат малко, а дотогава са готови да излапат всичко, каквото им попадне.
— Искаш да кажеш, че мислят, че са сигурни, че ще ни пипнат — подчерта Хенри.
Но Бил не му обърна внимание.
— Видях няколко — продължи той. — Здравата са изтънели. Май от седмици не са хапвали друго освен Тлъстото, Жабока и Бързоногото; а те са толкова много, че кучетата хич не са им стигнали. Страшно са измършавели. Ребрата им са като дъска за пране, а коремите им — залепнали за гръбнака. Казвам ти, много са отчаяни. Тепърва ще се разбесуват и тежко ни тогава!
Няколко минути по-късно Хенри, който сега вървеше зад шейната, подсвирна тихо и предупредително. Бил извърна глава и погледна; после тихо спря кучетата. Зад тях, към последния завой, съвсем ясно се открояваше силуетът на някакво космато животно, което припкаше предпазлива по оставените от тях следи. Носът му не се откъсваше от дирите им и то тичаше с някаква особена хлъзгаща се походка, без каквото и да е усилие. Когато те спираха, и то спираше, като повдигаше глава и ги гледаше втренчено, а ноздрите му потръпваха, когато долавяха тяхната миризма, която то сякаш изследваше.
— Това е вълчицата! — едва чуто рече Бил. Кучетата бяха полегнали в снега и той мина край тях, за да иде при другаря си зад шейната. Двамата заразглеждаха с любопитство странното животно, което ги беше преследвало дни наред и вече беше успяло да унищожи половината от кучешкия впряг.
Като ги разгледа много внимателно, животното направи няколко крачки напред. То повтори това няколко пъти и застана едва на стотина ярда2 от шейната.
Спря с вирната глава край група борове и започна да разучава със зрение и обоняние екипировката на мъжете, които го наблюдаваха. То ги гледаше с някакъв особен копнеж, тъй както гледат кучетата; но в тоя тъжен, копнеещ поглед нямаше ни следа от кучешка преданост. Тоя копнеж беше породен от глад — също тъй жесток като зъбите му и безпощаден като самия студ.
То беше твърде едро за вълк, но все пак неговата мършава снага показваше, че е едно измежду най-едрите от своята порода.
— Високо е към две и половина стъпки при раменете — забеляза Хенри. — — Бас държа, че не е по-дълго от пет стъпки.
— Цветът на козината му не е като на вълк — добави Бил. — Никога досега не съм виждал червен вълк; просто като канела.
Цветът на животното съвсем не беше канелен. Козината му беше като на истински вълк. Преобладаваше сивият цвят, но имаше някакъв слаб червеникав оттенък — оттенък, който заблуждаваше, появяваше се и пак изчезваше като някаква измама за очите: ту сив, съвсем определено сив, ту с едва забележими отсенки и отблясъци на бледа червенина, която човек трудно може да определи.