Ако в Красавеца Смит се таеше демон, такъв се криеше и в Белия зъб; и тия два демона не преставаха да воюват помежду си. В миналото Белия зъб беше достатъчно благоразумен да се смирява и покорява пред човек с цепеница в ръка. Но сега това благоразумие го напусна. Достатъчно беше да зърне Красавеца Смит, за да изпадне в бесен пристъп на ярост. А когато стигаше до бой между тях и ударите на цепеницата го отпъждаха назад, той продължаваше да ръмжи и да се зъби. Нищо не можеше да го накара да не ръмжи. Колкото и жестоко да го биеха, той пак изръмжаваше накрая; а когато Красавеца Смит спираше да го бие и се оттегляше, той го изпращаше с предизвикателно ръмжене или се хвърляше върху решетките на клетката и ръмжеше от омраза.
Когато параходът пристигна в град Доусън, свалиха Белия зъб на брега. Той продължаваше и сега да живее в общество, заобиколен от любопитни хора, но затворен в клетка. Показваха го като „вълка боец“ и хората плащаха по 50 цента в златен пясък, за да го видят. Не му даваха да си почине. Тъкмо легнеше да спи и го събуждаха с изострена на края тояга, защото публиката плащаше и трябваше да бъде задоволена. За да направят зрелището по-интересно, те го дразнеха почти непрекъснато. Но най-лошото от всичко беше атмосферата, в която живееше. Считаха го за най-страшния от всички диви зверове и той долавяше това през решетките на клетката. Всяка дума, всяко предпазливо движение на зрителите го караше да чувствува страшната си свирепост. С това те сякаш наливаха масло в огъня. Резултатът можеше да бъде само един — свирепостта му сама се подхранваше и ставаше все по-голяма. Това беше още едно доказателство за гъвкавостта на глината, от която беше направен, за способността му да се променя под натиска на околната среда.
Освен че го изкараха на показ, той беше и професионално животно борец. От време на време, когато можеше да се уреди някоя борба, изкарваха го от клетката и го отвеждаха в гората, на няколко километра от града. Обикновено това ставаше през нощта, за да се избегне намесата на конната полиция в областта. Няколко часа по-късно, с настъпването на деня, пристигаха зрителите и кучето, с което трябваше да се бие. По тоя начин случи му се да се бие с кучета от всякакви големини и породи. Страната беше дива, хората бяха диви и борбата обикновено се водеше до смърт.
Понеже Белия зъб продължаваше да се бие, явно беше, че не той, а другите кучета умираха. Той не знаеше поражение. Тренировката от ранните му години, когато се биеше с Лип-лип и цялата глутница от малки кучета, сега беше добре дошла за него. Налице беше упоритостта, с която се крепеше на земята. Никое куче не можеше да го събори. Най-любимият похват на кучетата с вълча кръв беше да се спуснат върху него направо или неочаквано и косо с надеждата да го блъснат по рамото и да го прекатурнат. Кучетата от земите край река Маккензи — ескимоски, лабрадорски и други кучета, — всички опитваха тоя похват с него и никое не успя. Никога не го видяха да загуби равновесие. Хората разправяха това един на друг и все очакваха това да стане, но Белия зъб винаги ги разочароваше.
А и светкавичната му бързина също му помагаше в борбата. Тя му даваше грамадно предимство пред неговите противници. Колкото и опитни да бяха в борбата, те още не бяха срещнали толкова пъргаво куче. Трябваше да държат сметка и за внезапността на нападенията му. Почти всички кучета се ежеха и ръмжеха, преди да нападнат, а тъкмо това даваше възможност на Белия зъб да ги повали на земята и довърши, преди още да са се борил и, преди да са се съвзели от изненадата. Това се повтаряше толкова често, че започнаха да задържат Белия зъб, докато противникът му приключеше с тая предварителна подготовка и бъде напълно готов за бой, а понякога дори и пръв да го нападне.
Но най-голямото предимство на Белия зъб беше неговата опитност в борбата. Той разбираше много повече от борба, от колкото което и да е куче, което се бореше с него. Беше участвал в много битки, знаеше как да се справя с разни изкусни похвати в борбата и сам имаше свои хитрини; методът му едва ли можеше да бъде усъвършенствуван.
С течение на времето все по-нарядко му се случваше да се бие. Хората изгубиха надежда да му намерят достоен противник и Красавеца Смит трябваше да пуска вълци срещу него. Индианците ги ловяха в примки нарочно за тая цел, а една борба на Белия зъб с вълк винаги привличаше много зрители. Веднъж даже доставиха един едър женски рис и тоя път Белия зъб трябваше да се бие за живота си. Бързината на риса беше равна на неговата, а и свирепостта му също, но докато Белия зъб се биеше само със зъбите си, рисът се биеше още и с острите си нокти.