След победата над риса Белия зъб вече не се бореше. Нямаше други животни, с които да се бие — поне не считаха някое животно за достойно да се бие с него. И така, използваха го само за показване до пролетта, когато в страната пристигна някой си Тим Кийнън, професионален картоиграч. Той доведе със себе си първия булдог, който беше стъпвал в Клондайк. Че това куче и Белия зъб трябваше да се срещнат, беше неизбежно и в продължение на седмица предстоящият двубой беше главната тема за разговор из някои квартали на града.
Четвърта глава
СМЪРТОНОСНАТА СХВАТКА
Красавеца Смит сне веригата от врата му и се отдръпна назад.
За първи път Белия зъб не нападна веднага. Той не мръдна, наостри уши и започна с любопитство да разглежда странното животно, което стоеше пред него. Никога не беше виждал такова куче.
— Дръж! — рече Тим Кийнън и тласна булдога напред. Ниското, набито и грозно животно пристъпи тромаво към средата на кръга, после спря на място и запримига към Белия зъб.
Някой от тълпата закрещяха.
— Дръж, Черокий! Хайде, хвани го! Изяж го, Черокий!
Но Черокий сякаш нямаше желание да се бие. Той извърна глава, запримига към мъжете, които викаха, и добродушно заклати късата си опашка. Не се страхуваше — само го мързеше. Освен това не можеше да разбере, че трябва да се бие с кучето, което виждаше пред себе си. Не беше свикнал да се бие с такива кучета и чакаше да му доведат истинско куче.
Тим Кийнън излезе напред. Наведе се над Черокий и започна да го гали с две ръце по плещите, но в обратна посока на космите, а в същото време излеко го тласкаше напред. Тия движения подсказваха на кучето какво трябва да прави, а и самото им въздействие беше неприятно и дразнещо за Черокий и той започна да ръмжи отначало съвсем тихо, от дълбочината на гърлото си. Движението на ръцете съвпадаше с ритъма на ръмженето на кучето. Ръмженето се усилваше, когато ръцете стигаха до плещите, после постепенно стихваше и се усилваше отново със следващото движение на ръцете. Най-високата точка на ръмженето съвпадаше с края на възходящото движение на ръцете: а те спираха изведнъж и ръмженето рязко се усилваше.
Това не можеше да не окаже въздействие и върху Белия зъб. Козината му започна да настръхва по гърба и плещите. Тим Кийнън тласна за последен път булдога напред и се отдръпна. Направил по инерция няколко стъпки, булдогът не се спря, когато устремът на тласъка стихна, а вече по своя воля припна напред с кривите си къси крака. Тогава Белия зъб се хвърли връз него. Зрителите ахнаха от възторг. Беше преминал разстоянието и нападнал врага си по-скоро като котка, отколкото като куче; и със същата котешка бързина беше впил зъби в булдога, отскачайки веднага встрани.
Кръв бликна от дебелия врат на булдога, някъде зад ухото. Той сякаш не забеляза това, дори не изръмжа, но се извърна и тръгна след Белия зъб. Тия прояви на противниците — бързината на единия и спокойствието на другия — възбудиха страстите на зрителите и те започнаха да правят нови обзалагания и да увеличават направения дотогава облог. Белия зъб се хвърли още няколко пъти връз булдога, впиваше зъби и отскачаше невредим назад, неговият странен враг продължаваше да тича по петите му — нито много бързо, нито много бавно, но преднамерено и решително, сякаш изпълняваше строго определена задача. В неговия метод проличаваше определена цел — той вършеше тъкмо онова, което беше намислил да направи и от което нищо не можеше да го отклони.
Цялото му държане, всяко негово действие издаваше, че има предначертана цел. Това озадачи Белия зъб. Никога не беше виждал такова куче. То нямаше козина, която да го предпазва. Тялото му беше нежно и лесно кървеше. Зъбите на Белия зъб не се вплитаха в гъста като руно козина, както често се случваше, когато се биеше с кучета от своята порода. При всеки удар зъбите се впиваха лесно в мекото месо на булдога, а той изглеждаше неспособен да се защищава. Друга обезпокояваща особеност на това куче беше тая, че то не лаеше, както правеха другите кучета, с които се беше бил. Булдогът понасяше всичко мълчаливо и много нарядко изръмжаваше или изпъшкваше, но продължаваше да преследва Белия зъб все тъй упорито.
Не може да се каже, че Черокий беше бавен. Той можеше да се извръща и върти много бързо. Но Белия зъб винаги се изплъзваше. Черокий също се озадачи. Още не беше му се случвало да се бие с куче, в което да не може да се вкопчи. Желанието да се вкопчат един в друг беше винаги взаимно. Но това куче се държеше на разстояние, като танцуваше и подскачаше насам-натам през цялото време. А когато то успяваше да впие зъби в тялото му, не стискаше челюсти здраво и упорито, а веднага го пускаше и отскачаше назад.