— Не се знае — възрази Мат. — Изглежда, че в жилите му има доста кучешка кръв, но де да знам. В едно обаче съм съвсем сигурен и никой не може да ме разубеди.
Водачът на кучешкия впряг млъкна и кимна многозначително с глава към Еленовата планина.
— Я не си скъпи думите, ами казвай какво знаеш — каза рязко Скот, след като беше почакал известно време. — Казвай по-скоро какво знаеш!
Водачът на впряга извърна палец към Белия зъб.
— Няма значение дали е вълк или куче, но е бил вече опитомяван.
— Хайде де!
— Аз ви казвам, че дори е бил впряган. Погледнете отблизо ей тук, на това място. Виждате ли тия белези по гърдите му?
— Прав си, Мат! Бил е впрегатно куче, преди да попадне в ръцете на Красавеца Смит.
— И не виждам защо да не стане отново впрегатно куче — добави Мат.
— Сериозно ли говориш? — бързо запита Скот, но слабата искрица на надеждата веднага угасна в погледа му и той продължи, като поклати глава: — Вече от две седмици е при нас, а сега е дори по-див, отколкото когато го взехме.
— Нека се опитаме — посъветва го Мат. — Да го отвържем за малко.
Скот го погледна тъй, сякаш не вярваше на думите му.
— Да! — продължи Мат. — Зная, че се опитахте да го отвържете, но не държахте тояга.
— Тогава опитай се ти!
Водачът на впряга намери дебела тояга и тръгна към вързаното животно. Белия зъб гледаше точно както затворените в клетка лъвове следят бича на звероукротителя.
— Вижте как не откъсва очи от тоягата — рече Мат. — Това е добър признак. Не е глупав. Няма да се осмели да ме докосне, докато държа тая цепеница в ръка. Съвсем не е толкова див, колкото изглежда.
Мат бавно протегна ръка към него, а той настръхна, започна да ръмжи и се сниши към земята. Но докато гледаше приближаващата се ръка, той не сваляше поглед от цепеницата, надвиснала заканително над него. Мат откачи веригата от гердана и веднага се отдръпна назад.
Белия зъб сякаш не можеше да повярва, че е свободен. Много месеци негов господар беше Красавеца Смит и през цялото това време той не биваше свободен нито минутка. Отвързаха го само когато трябваше да се бие с други кучета, но щом борбата свършваше, отново го затваряха.
Белия зъб не знаеше какво да прави. Може би боговете възнамеряваха да му изиграят пак някоя нова дяволия. Той направи няколко крачки бавно и предпазливо, готов всеки миг за нападение. Просто не знаеше какво да прави, защото всичко беше тъй необикновено. От предпазливост реши да заобиколи двамата богове, които го наблюдаваха, и внимателно се добра до ъгъла на хижата. Нищо не се случи. Сега вече смущението му беше пълно и той се върна обратно, спря на десетина стъпки от хората и се вгледа втренчено в тях.
— Няма ли да избяга? — запита новият му господар. Мат дигна рамене.
— Човек трябва да рискува — рече той. — За да разберем, трябва да опитаме.
— Горкото животно! — прошепна Скот със съжаление. — Това, което му трябва, е малко нежност от страна на хората — добави той и като се обърна, тръгна към хижата.
Върна се с парче месо, което подхвърли на Белия зъб. Той отскочи и отдалеч започна да разглежда месото с явно недоверие.
— Хей, Майор! — викна Мат, но предупреждението дойде твърде късно.
Майор се беше втурнал към месото. Тъкмо в момента, когато вече докопваше месото, Белия зъб го блъсна. Кучето се прекатурна. Мат рипна към него, но Белия зъб го изпревари. Майор се изправи с мъка на крака, но кръвта, която шуртеше от гърлото му, обагри широка пътека в снега.
— Жалко наистина, но така му се падаше! — рече Скот.
Мат беше вдигнал крак, готов да ритне Белия зъб. Последва внезапен скок, блясване на зъби и едно остро изохкване.
Ръмжейки свирепо, Белия зъб бързо се отдръпна няколко крачки, а Мат се наведе и започна да разглежда крака си.
— Здравата ме захапа! — каза той и посочи разкъсания крачол на панталона и бельото под него, върху което аленото петно ставаше все по-голямо.
— Казах ти, че е безнадежден, Мат! — каза Скот с нотка на отчаяние в гласа. — Една мисъл отдавна се върти в главата ми, макар че не искам да мисля за това. Сега вече се налага от само себе си. Наистина няма друг изход.
И докато говореше, той извади неохотно револвера си, отвори барабана и се увери, че е пълен.
— Почакайте малко, господин Скот! — противопостави се Мат. — Та това куче е живяло като в ада, а вие искате да бъде кротко като ангел. Дайте му време да дойде на себе си.
— А погледни Майора! — възрази другият.
Водачът на впряга изгледа раненото куче. То беше потънало в обагрения от кръвта му сняг и едва дишаше.
— Така му се пада! Нали сам казахте това, господин Скот? Искаше да отнесе месото на Белия зъб и на бърза ръка си изпя песента. Това трябваше да се очаква. Не давам и пукната пара за куче, което не се бие, когато друг пес му отнема месото.