— Прилича по-скоро на грамадно яко впрегатно куче — рече Бил. — Няма да се учудя, ако почне да маха с опашка.
— Хей, рунтьо! — извика той. — Ела насам, дявол знае името ти!
— Хич не го е страх от тебе — засмя се Хенри.
Бил замахна заплашително с ръка към животното и викна с все глас, но то не прояви никакъв страх. Единствената промяна, която забелязаха, беше, че застана още по нащрек. Продължаваше да ги гледа с очи, в които прозираше хищнически глад. Те представляваха месо, а то беше гладно; как му се щеше да ги изяде, но не смееше.
— Слушай, Хенри! — каза Бил, снишавайки неволно гласа си до шепот, като че да скрие мислите, които се въртяха в главата му. — Имаме три патрона. Оттук обаче прицелът е сигурен. Положително ще го улуча. То задигна три от нашите кучета и ние трябва да сложим край на това. Какво ще кажеш?
Хенри кимна с глава. Бил предпазливо измъкна пушката изпод ремъците на шейната. Той вече я вдигаше към рамото си, но се спря по средата, защото в същия миг вълчицата отскочи встрани от пътя и изчезна в боровете.
Двамата мъже се спогледаха. Хенри подсвирна с уста провлечено и многозначително.
— Трябваше да се сетя навреме! — гласно се укори Бил и остави пушката на предишното й място. — Вълк, който се сеща да идва при кучетата тъкмо когато ги храним, ще знае нещичко и за железните пушкала. Хенри, тая гадина е виновна за всичките ни нещастия. Ако не беше тя, сега щяхме да имаме шест кучета, а не три. Давам ти дума, че ще я пипна. Много е хитра, за да мога да я застрелям на открито. Ще я издебна зад някой храст, иначе да не ме викат Бил!…
— Само че не бива да се отдалечаваш много — посъветва го другарят му. — Ако тая глутница се нахвърли върху тебе, трите патрона ще ти помогнат толкова, колкото да извикаш три пъти от ада. Тия зверове са страшно гладни и решат ли да те нападнат, сигурно ще те пипнат, Бил.
Тая вечер застануваха отрано. Трите кучета не можеха да теглят шейната тъй бързо и толкова продължително като шестте и вече явно личеше, че са на края на силите си. Двамата си легнаха рано, но Бил изпървом се погрижи да завърже кучетата така, че да не могат да прегризат ремъците едно на друго.
Но вълците ставаха по-дръзки и ги събуждаха на няколко пъти през нощта. Те идваха тъй близо, че кучетата подлудяваха от страх. Трябваше често да хвърлят дърва в огъня, за да държат дръзките хищници на безопасно разстояние.
— Чувал съм моряци да разправят как акулите преследват кораби — каза Бил, като се сгуши под завивката, след като беше хвърлил отново дърва в огъня. — Тия вълци са сухоземни акули. Те си знаят работата по-добре от нас и не вървят по петите ни само за тоя, дето духа. Ще ни пипнат. Ще видиш, че ще ни пипнат, Хенри.
— Те, кажи-речи, са те пипнали, щом говориш така — подигра го Хенри. — Загубиш ли вяра, вече си наполовина пропаднал. А ти, както се вайкаш, вече си наполовина изяден.
— Случвало се е вълци да видят сметката и на по-смели хора от нас двамата — отвърна Бил.
— Стига си хленчил! Не мога вече да те търпя. Хенри се обърна сърдито на другата страна, но остана изненадан от примирителното държане на другаря си. Това не беше в нрава на Бил, който се дразнеше лесно от всяка по-остра дума. Хенри се размисли надълго, преди да заспи. Когато клепачите му натежаха и вече се унасяше в дрямка, през ума му мина тая мисъл:
— Ясно е, че Бил е отпаднал духом. Утре ще трябва да го ободря.
Трета глава
ВОЯТ НА ГЛАДА
Денят започна добре. Ни едно куче не беше изчезнало през нощта. Бодри и в добро настроение, двамата другари отново потеглиха на път в тишината, сумрака и студа. Бил сякаш беше забравил лошите си предчувствия от прежната вечер. От време на време той се закачаше весело с кучетата, но поради лошия път към пладне те прекатуриха шейната. Бедата се оказа по-голяма, отколкото предполагаха.
Изцяло преобърната, шейната се беше залостила между стъблото на един бор и една грамадна скала. Наложи се да разпрегнат кучетата, за да я измъкнат от теснината. Те се бяха навели над шейната и се опитваха да я изтеглят назад, когато Хенри забеляза, че Едноухото се отдалечава от останалите кучета.
— Ей, Едноухо,! върни се! — викна той, като се изправи; после тръгна бързо към кучето.
Но Едноухото припна по снега, влачейки поводите след себе си. Там някъде, следвайки дирите им, го чакаше вълчицата. То забави крачките си, после тръгна съвсем бавно и изведнъж се спря на място. Личеше, че разглежда вълчицата внимателно — с известно недоверие, примесено с похотливост. Тя сякаш му се усмихваше и показваше зъбите си по-скоро от любезност, отколкото със закана. После игриво се придвижи напред, направи пет-шест стъпки и спря. Едноухото се приближи още повече до нея. То пристъпваше все тъй внимателно и предпазливо — с наострени уши, вдигната опашка и вирната нагоре глава.