С всеки нов ден първоначалното влечение към Уийдън Скот прерастваше в любов. Белия зъб сам започваше да съзнава това, макар че нямаше ясна представа какво значи любов. Тя се проявяваше като празнота в живота му — гладна, болезнена и жадуваща празнота, която настойчиво искаше да бъде запълнена. Това чувство го гнетеше, правеше го неспокоен и само присъствието на Уийдън Скот можеше да го уталожи. В такива минути любовта му се превръщаше в радост — едно диво, необуздано усещане, което го караше да тръпне от доволство. Но когато той не беше при своя бог, гнетът и безпокойството отново го завладяваха, чувството на пустота се усилваше и копнежът пак започваше да го гложде и измъчва.
Белия зъб постепенно узнаваше истинската си природа. Въпреки напредналата си възраст и суровия живот, който беше водил дотогава, неговата природа се поддаваше на развитие. В него вече се пораждаха странни чувства и съвсем непривични желания. Променяше се и самото му поведение. По-рано той обичаше всичко, което му носеше доволство и отстраняваше болките, и съобразно с това направляваше действията си. Сега нещата се промениха. Новите чувства, които напираха в него, често го караха да понася несгоди и да търпи болки заради своя бог. Така например, вместо да броди и търси храна от ранно утро или да почива в някое закътано място, той чакаше по цели часове пред неприветливата веранда на хижата само за да зърне лицето на своя бог. А вечер, когато богът се завръщаше, Белия зъб излизаше от топлото леговище, което си беше изровил в снега, само за да почувствува дружеското докосване на пръстите му и да чуе приветствените му думи. Отказваше се дори от месото, което му бяха дали, само за да бъде с бога си, да получи някоя милувка или да го придружи до града.
Влечението отстъпи място на любовта. И тази любов докосна най-дълбоките струни в душата му — струни, които бяха останали незасегнати от влечението. От тия дълбочини на неговата душа изникна новото чувство — любовта. Той започна да се отнася с бога тъй, както богът се отнасяше с него. Неговият господар беше истински бог, бог на любовта, приветлив и нежен бог, под чиито топли грижи душата на Белия зъб се разтвори тъй, както се разтваря цветът под топлите лъчи на слънцето.
Но Белия зъб не обичаше да показва чувствата си. Той беше твърде стар, със затвърдени вече навици и не можеше тепърва да усвоява нови средства за изразяване на чувствата си. Самотният му живот го беше направил твърде сдържан и уравновесен. Беше свикнал да мълчи, да се държи настрана и да бъде мрачен. През целия си живот не беше излаял нито веднъж и сега не можеше да се научи да посреща господаря си с лай. Никога не се въвираше в краката му и не изразяваше любовта си смешно и глупаво. Никога не изтичваше да посрещне господаря си, а чакаше на известно разстояние, но чакаше винаги и беше всякога на пост. Любовта му се превърна в истинско обожание — сляпо, безмълвно, тихо обожание. Изразяваше любовта си само като го гледаше втренчено и като следеше с поглед всяко негово движение. А понякога, когато неговият бог го поглеждаше или му говореше, той изпитваше някакво неловко стеснение, породено от желанието да изрази любовта си и от физическата неспособност да стори това.
Белия зъб научи да се приспособява към много новости в живота, който водеше сега. Внушиха му, че не трябва да закача кучетата на господаря си, но неговата властна натура пак надделя и той трябваше да набие предварително всяко едно от тях, за да ги принуди да признаят превъзходството му и да го приемат за водач. След това те вече не му създаваха неприятности. Напротив, винаги му даваха път, когато идваше и отиваше или когато се движеше между тях, а когато искаше да наложи волята си, те веднага му се подчиняваха.
Тъй както търпеше кучетата, така свикна да понася и Мат — като собственост на неговия господар. Господарят рядко го хранеше сам. Това правеше Мат — туй беше негова длъжност. Но Белия зъб все пак разбираше, че храната, която яде, беше на неговия господар, който е поръчал на Мат да го храни. Мат се беше опитал да го впрегне и застави да тегли шейна заедно с другите кучета, но не беше успял да стори това. Белия зъб разбра, че трябва да се покори едва когато дойде Уийдън Скот, който го впрегна и сам подкара шейната. Той схвана, че волята на неговия господар е Мат да запряга и него в шейната, както впрягаше и караше всички други кучета на господаря.