Клондайкските шейни не приличаха на плоските шейни по река Маккензи — те имаха плъзгачи. Различен беше и начинът, по който впрягаха кучетата по тия места. Не ги впрягаха ветрилообразно, а кучетата се нареждаха едно след друго в права редица и всички теглеха с двойни ремъци. И тук, в Клондайк, челното куче беше истински водач на впряга. За водач избираха най-умното и яко куче и всички останали кучета му се подчиняваха и се бояха от него. Белия зъб, разбира се, трябваше скоро да стане водач на впряга; това беше неизбежно. Той не можеше да се примири с по-задно място, в което впрочем сам Мат се увери след доста неприятности с него. Белия зъб просто се наложи като водач на впряга и още след първия успешен опит Мат гръмко възхвали тоя си избор. Но макар и да теглеше шейната през деня, Белия зъб не престана да бди над имуществото на господаря си през нощта. С една дума, Белия зъб беше на работа през цялото денонощие — винаги бдителен и верен, несравнимо по-ценен от всички останали кучета.
— Ще изплюя камъчето и ще кажа истината — рече Мат един ден. — Постъпихте майсторски, като купихте кучето тъй евтино. Вие чисто и просто изиграхте Красавеца Смит, а на всичко отгоре и здравата го натупахте!
Свитите очи на Уийдън Скот пламнаха от гняв при тоя спомен.
— Какъв мерзавец! — процеди той през зъби.
Голяма беда сполетя Белия зъб в края на пролетта. Добрият господар изчезна без никакво предизвестие. Известни признаци говореха за предстоящото пътуване, но Белия зъб нямаше представа за тия неща и не разбираше какво означава стягането на куфари. После си спомни, че тези приготовления предшествуваха заминаването на господаря му, но в това време той не подозираше нищо. Същата вечер той дълго чака завръщането на господаря си. Към полунощ излезе студен вятър и го принуди да се скрие зад хижата. После се унесе в полудрямка, но пак напрягаше слух да долови шума на познатите стъпки. Към два часа през нощта безпокойството му го накара да отиде към студената открита веранда, да легне пред прага и да чака там.
Но господарят му не се завърна. На сутринта вратата се отвори и Мат излезе навън. Белия зъб го погледна с копнеж в очите. Нямаше как да се разбере с Мат и не можеше да научи онова, което искаше да узнае. Дните се нижеха един след друг, а господарят не се завръщаше. Белия зъб не беше боледувал през живота си, но сега се разболя. Болестта му беше тъй сериозна, че Мат се принуди да го прибере в хижата. А в писмото си до своя господар той прибави и няколко реда за Белия зъб.
Когато четеше писмото в Съркъл сити, Уийдън Скот стигна до следните редове:
„Този проклет вълк не ще да работи. Не ще и да яде. Останал е без капка сила. Всички кучета го давят. Иска да знае какво е станало с вас, а не знам как да му обясня. Може и да умре.“
Мат не преувеличаваше. Белия зъб беше престанал да се храни, беше отпаднал духом и позволяваше на кучетата да го давят. В хижата лежеше на пода близо до печката. Не поглеждаше оставената му храна, не обръщаше внимание на Мат и не проявяваше желание да живее. Безразлично му беше дали Мат му говори кротко, или го ругае. В най-добрия случай извръщаше към него тъжните си очи и после отново отпускаше глава върху предните си лапи, както беше свикнал да лежи.
А една нощ, както си четеше полугласно, Мат се стресна от тихото скимтене на Белия зъб, който беше станал и се вслушваше внимателно, с обърнати към вратата уши. След малко Мат долови шум от приближаващи се стъпки. Врата се отвори и Уийдън Скот застана на прага. Здрависаха се с Мат и Скот се огледа наоколо.
— Къде е вълкът? — запита той.
Най-после го зърна край печката, гдето лежеше досега. Той не се спусна към господаря си, както правят кучетата обикновено. Стоеше, наблюдаваше и чакаше.
— Дявол да го вземе! — възкликна Мат. — Гледай го ти как си маха опашката!
Уийдън Скот тръгна към него и го повика. Белия зъб не се спусна към господаря си, но все пак дойде доста бързо. Чувствуваше се неловко от собственото си стеснение, но когато дойде още по-близо до Скот, погледът му доби странен израз. Някакво мощно, всеобхватно чувство нахлу в очите му и те засияха от щастие.
— Нито веднъж не ме е погледнал така, докато ви нямаше — забеляза Мат.
Уийдън Скот не чу думите му. Приклекнал до Белия зъб, той го гледаше право в очите и го галеше — чешеше го зад ушите, милваше го бавно и провлачено надолу по врата, до самите плещи, после потупваше гърба му с края на пръстите си. Белия зъб ръмжеше в отговор на тези ласки, а нежната нотка в ръмженето му беше по-ясно доловима от когато и да е преди това.
Но това не беше всичко. Неговата радост, неговата голяма любов, която постоянно диреше как да се прояви, най-после намери подходящ начин да се изяви. Той протегна врат и пъхна глава между тялото и мишницата на господаря си. И тъй, притиснат и скрит от погледите, се гушеше в тялото на господаря си.