Двамата мъже се спогледаха. Очите на Скот сияеха.
— Невероятно! — рече Мат, втрещен от изненада. Миг по-късно той се съвзе и добави:
— Винаги съм казвал, че тоя вълк е куче. Погледнете го само!
След завръщането на добрия господар Белия зъб започна бързо да се поправя. Остана още две нощи и един ден в хижата, после излезе навън. Кучетата от впряга бяха забравили силите му. Те го помнеха такъв, какъвто беше през последните дни — немощен и болнав. Като го видяха да излиза от хижата, те веднага се нахвърлиха върху му.
— Само се ежите и перчите! — викна весело Мат от вратата на хижата. — Хайде, вълчо, дай им да разберат, та да им дойде умът в главата! Натупай ги така, че да те запомнят!
Белия зъб не се нуждаеше от поощряване.
Одобрителните възгласи на Мат бяха наистина излишни. Завръщането на добрия господар беше достатъчно да възвърне силите на Белия зъб. Той беше отново пълен с живот, прекрасен и неукротим. Сега се биеше от радост и в боя намираше отдушник на онези чувства, които не можене да изрази иначе, понеже беше лишен от говор. Краят на борбата можеше да бъде само един — кучетата претърпяха позорно поражение. Те не посмяха да се върнат обратно, преди да се свечери, но дори и тогава пристигнаха боязливо едно по едно и смиреното им държане показваше, че отново признават превъзходството на Белия зъб.
Веднъж научил да се гуши в господаря си, Белия зъб започна често да прави това. Но тоя начин на гушене беше границата. Това беше най-силният израз на любовта му и той не можеше да намери друг израз. Винаги пазеше главата си повече от всичко друго и открай време мразеше да го докосват по нея. Тая негова особеност се дължеше на Дивата пустиня, на страха от болката и от вечната примка. Тоя страх го хвърляше в ужас и го караше да избягва всякакъв допир с чуждо тяло. Една от повелите на неговия инстинкт гласеше, че главата му трябва винаги да бъде свободна. А сега, когато се гушеше в тялото на добрия господар, той съзнателно се поставяше в положение на пълна беззащитност. Това беше израз на крайно доверие и на пълно себеотдаване, сякаш искаше да каже: „Оставям се в ръцете ти. Постъпвай с мен, както намериш за добре.“
Една вечер, наскоро след завръщането си, Уийдън Скот и Мат седнаха да играят на карти, преди да си легнат.
— Петнайсет и две, четиринайсет и четири, и още една двойка или всичко шест — гласно нареждаше Мат.
Изведнъж те чуха силен вик и страшно ръмжене отвън. Спогледаха се и веднага скочиха от масата.
— Вълкът е пипнал някого — рече Мат. Нов отчаян вик ги накара да побързат.
— Дай фенера! — викна Скот и изтича навън.
Мат го последва и при слабата светлина на фенера те видяха някакъв човек, проснат по гръб в снега. Човекът беше сключил ръце върху лицето и гърлото си, мъчейки се по тоя начин да ги запази от зъбите на Белия зъб. А това наистина беше необходимо. Белия зъб беше побеснял от гняв и се хвърляше с настървение към най-уязвимите места на човека. Целият ръкав на палтото — от рамото до китката на извитата ръка, — както и синята фланела и долната риза бяха разкъсани на парцали, а ръцете на човека бяха страшно изпохапани и от тях обилно течеше кръв.
Скот и Мат видяха всичко това още в първия миг. В следния миг Уийдън Скот сграбчи Белия зъб за гърлото и го дръпна назад. Той се боричкаше и ръмжеше, но не се опита да захапе господаря си. Умири се бързо още при първата строга дума на Скот.
Мат помогна на човека да стане. Когато той се изправи на крака и отпусна ръце, Скот и Мат видяха пред себе си животинското лице на Красавеца Смит. Водачът на впряга тъй бързо отдръпна ръце от него, сякаш беше пипнал огън. Красавеца Смит само примигаше в светлината на фенера и се озърташе плахо наоколо. Погледът му се спря върху Белия зъб и по лицето му отново се изписа ужас.
Тъкмо в тоя миг Мат забеляза нещо в снега. Той се наведе с фенер в ръка и видя два предмета, после веднага ги посочи с крак на господаря си — една желязна верига за връзване на куче и една дебела тояга.
Уийдън Скот видя веригата и тоягата и кимна с глава. Никой не продума. Мат хвана Красавеца Смит за рамото и чевръсто го обърна кръгом. Думите му бяха излишни. Красавеца Смит си тръгна.
В това време Уийдън Скот галеше Белия зъб и му говореше.
— Искаше да те открадне, а? — казваше Скот. — А ти не искаше да идеш с него, нали? Значи оня си е направил сметката без кръчмаря!
— Горкият Красавец. Сторило му се е, че триста дяволи са налетели връз него — рече Мат и прихна от смях.