Все още възбуден и настръхнал, Белия зъб продължаваше да ръмжи, но лека-полека козината му започна да уляга и нежната нотка в ръмженето му пак се появи — отначало слаба и далечна, а после все по-ясно доловима.
ОПИТОМЕНИЯТ
Първа глава
ДАЛЕЧНОТО ПЪТУВАНЕ
Бедата сякаш витаеше във въздуха. Белия зъб долови приближаващото се нещастие много преди появата на първите видими признаци. Смътни предчувствия му подсказваха, че пред стои някаква промяна. Сам не знаеше как, но беше доловил предстоящото събитие от самите богове. Те дори не подозираха, че сами издават намеренията си пред кучето вълк, което се навърташе край верандата и без да влиза в хижата, знаеше какво се върти в главите им.
— Вслушайте се за момент! — възкликна водачът на кучешкия впряг, по време на вечеря.
Уийдън Скот напрегна слух. Тихо тревожно скимтене, прилично на сподавен, едва доловим плач, долиташе откъм вратата. После и двамата усетиха как Белия зъб душеше вратата, за да се увери, че неговият бог е още в хижата и не е изчезнал пак на някое тайнствено и самотно пътуване.
— Струва ми се, че тоя вълк разбира какво му готвите — каза водачът на впряга.
Уийдън Скот погледна почти умолително своя другар и отвърна на забележката му, но с думи, които прикриваха чувствата му.
— За какъв дявол ми е притрябвал тоя вълк в Калифорния! — троснато рече Скот.
— Точно това казвам и аз — отвърна Мат. — За какъв дявол ви е потрябвал тоя вълк в Калифорния!
Това не задоволи Уийдън Скот. Другият сякаш мислеше, че той още не е взел окончателно решение.
— Кучетата на белите не ще могат да се справят с него — продължи Скот. — Щом зърне някое от тях и веднага ще го убие на място. Ако не ме разори с дела в съда, за които ще трябва да плащам глоби, то властите положително ще го вземат и ще го умъртвят на електрическия стол.
— Така е, той е истински убиец! — забеляза водачът на впряга. Уийдън Скот го погледна недоверчиво.
— Смешно е дори да се помисли! — отсече Скот.
— Да, смешно е дори да се помисли! — съгласи се Мат. — Та вие ще трябва да държите нарочен човек да се грижи за него!
Недоверието на Скот сякаш изчезна и той кимна весело с глава. В настъпилата тишина те отново доловиха откъм вратата тихото, жалостиво скимтене и тревожното душене на Белия Зъб.
— Трябва да призная, че той наистина е страшно привързан към вас! — рече Мат.
Скот го погледна сърдито, не можа да сдържи гнева си и викна:
— Стига, дявол да те вземе! Това е моя работа и знам какво трябва да направя.
— Съгласен съм с вас, само че…
— Само че какво? — сопна се Скот.
— Само че — започна кротко Мат, но се поколеба за миг и продължи с раздразнен глас — не трябва да кипвате чак дотолкова за тая работа. Като ви гледам, все ми се струва, че не знаете как да постъпите с него.
Уийдън Скот сякаш премисляше нещо в ума си, после продължи с по-тих глас:
— Прав си. Мат! Бедата е там, че сам не зная какво искам.
— Наистина ще бъде височайша глупост да взема кучето със себе си — обади се отново Скот, след като бяха помълчали малко.
— Съгласен съм с вас — отвърна Мат, но и тоя път отговорът му не задоволи господаря. — Но за бога, обяснете ми само как може да разбере, че ще пътувате! — добави водачът на впряга уж случайно.
— И аз не знам, Мат — отвърна замислено Скот и поклати глава.
Един ден Белия зъб надзърна през открехнатата врата на хижата и видя господаря си да нарежда съдбоносния куфар, който беше поставен на пода. Скот и Мат шетаха непрестанно насам-натам и прежният спокоен живот в хижата беше изчезнал. Неоспоримите доказателства бяха налице. Белия зъб беше предугадил истината. Сега започна да размишлява. Явно беше, че неговият бог се готвеше да отпътува. Миналия път той не го бе взел със себе си и нищо не му пречи и тоя път да го остави тук.
Същата вечер Белия зъб поде дългия вълчи вой. Както бе вил преди време, като малко вълче, когато побягна от Дивата пустиня и хукна обратно към селото, за да намери само купчина смет на мястото, гдето доскоро се издигаше палатката на Сивия бобър, така виеше и сега, извърнал муцуна към студените звезди, сякаш за да им повери страшната си мъка. Двамата мъже в хижата току-що си бяха легнали.
— Пак престана да се храни — обади се Мат от своя одър.
Чу се пъшкане от одъра на Уийдън Скот и размърдване на одеялото.
— Като си спомня колко се измъчи при последното ви пътуване — продължи Мат, — струва ми се, че тоя път ще умре.
— Хайде, млъквай вече! — викна Скот в тъмнината. — Мърмориш повече от жена.