— Съгласен съм с вас — отвърна водачът на впряга, а Уийдън Скот пак не беше сигурен дали другарят не му се присмива.
На другия ден тревогата на Белия зъб се усили и той стана още по-неспокоен. Увираше се в краката на господаря си, когато той излизаше от хижата, или се навърташе край верандата, когато Скот беше вътре. От време на време, когато вратата се отваряше, той виждаше багажа на пода. До куфара сега оставиха и някаква чанта и две платнищени денкчета. Мат навиваше одеялата и шубата на господаря в малък брезент, а Белия зъб следеше работата му и скимтеше.
След време пристигнаха двама индианци. Белия зъб не ги изпускаше от очи и видя как те нарамиха багажа и тръгнаха надолу по хълма след Мат, който носеше завивките и куфарите. Но Белия зъб не тръгна подир тях. Господарят му беше още в хижата. Мат скоро се върна. Господарят дойде до вратата и повика Белия зъб вътре.
— Ах, ти, дявол такъв! — каза кротко Скот, после започна да чеше Белия зъб зад ушите и да го тупа излеко по гърба. — Аз заминавам надалече, стари приятелю, и ти не можеш да дойдеш с мен. Хайде сега да ми поръмжиш, и то здравата, за последен път, за сбогом!
Но Белия зъб не искаше да ръмжи. Той само погледна господаря си с тъжни, питащи очи, после се сгуши в него, като скри глава между ръката и тялото му.
— Свири вече! — викна Мат.
Откъм Юкон се зачу дрезгавото свирене на речния параход.
— Трябва да побързате! — добави Мат. — Не забравяйте да заключите предната врата. Аз ще изляза през задната. Хайде тръгвайте!
Двете врати хлопнаха почти едновременно и Уийдън Скот изчака Мат да заобиколи хижата и да дойде при него. Зад вратата се чу тихо скимтене и хленч. Последваха няколко дълбоки вдишвания — Белия зъб душеше.
— Трябва да се грижиш за него, Мат! — каза Скот, когато тръгнаха надолу. — Пиши ми да зная как кара без мене.
— Разбира се — отвърна водачът на впряга. — Но я го чуйте.
Двамата се спряха. Белия зъб виеше, както вие куче над умрелия си господар. Воят му изразяваше безкрайна мъка — извиваше нагоре в сърцераздирателни вопли, после стихваше в жален хленч и отново се усилваше в прилив на скръб.
„Аврора“ беше първият параход, който щеше да отплава на юг тая година, и палубата му беше буквално задръстена от забогатели гурбетчии и разорени златотърсачи. И едните, и другите очакваха отплаването на парахода със същото горещо нетърпение, с което на времето бяха пристигнали по тия места. Скот беше застанал близо до подвижния мост на парахода и се сбогуваше с Мат, който се готвеше да слезе на брега. Когато се здрависаха, Мат неволно погледна отвъд Скот и видя нещо, което накара ръката му да се отпусне безпомощно в тая на неговия господар. Скот се извърна и погледна назад. Белия зъб беше седнал върху палубата само на няколко крачки от тях и гледаше господаря си с тъжни очи.
Водачът на впряга процеди през зъби някаква ругатня. Скот само гледаше изненадан.
— Затворихте ли предната врата? — запита Мат. Господарят му кимна утвърдително и попита:
— А ти затвори ли задната?
— Разбира се! — бързо отвърна Мат.
Белия зъб присви уши назад, както правеше, когато се умилква, но си остана там, където беше, и дори не мръдна от мястото си.
— Ще трябва да го смъкна на брега — рече Мат и направи две крачки към него.
Белия зъб се изплъзна. Мат пак се спусна към него, но той отскочи встрани и се скри в краката на група пътници. Колкото и да се мъчеше, Мат не можеше да го хване — той подскачаше, извръщаше тяло, изведнъж се снишаваше, криеше се по палубата и все успяваше да се изплъзне.
Но когато добрият господар го повика, той веднага се покори и отиде при него.
— От толкова месеци го храня, а не ще да дойде при мен! — каза с огорчение Мат. — А вие, вие го нахранихте само няколко пъти през първите дни, когато се опознахте с него. Съвсем не ми е ясно как разбира, че вие сте господарят!
Скот, който галеше Белия зъб, изведнъж се наведе и посочи на Мат няколко пресни драскотини по муцуната и една широка рана между очите на Белия зъб. Мат се наведе и прекара длан по корема му.
— Съвсем забравихме прозорците! — рече Мат. — Целият е изпорязан. Сигурно се е втурнал през стъклото, дявол да го вземе!
Но Уийдън Скот не го слушаше. Той бързо обмисляше нещо. Свирката на „Аврора“ възвести, че параходът се готви да отплава. Изпращачите се втурнаха към подвижния мост и бързо заслизаха на брега. Мат развърза шарената кърпа от врата си и се опита да върже с нея шията на Белия зъб, но Уийдън Скот го улови за ръката.
— Сбогом, драги приятелю — рече Скот. — А колкото за вълка, няма защо да ми пишеш. Както виждаш, аз…