— Какво! — възкликна Мат. — Да не би да искате да кажете, че…
— Точно така, Мат. Ето ти кърпата. Не ти, а аз ще ти пиша за вълка.
Мат се спря по средата на подвижния мост и викна:
— Климатът няма да му понесе! Ще трябва да го стрижете в топло време…
Подвижният мост беше изтеглен и „Аврора“ се отдели от брега. Уийдън Скот махна с ръка за сетен път към Мат, после се обърна и се наведе към Белия зъб, който стоеше до него.
— А сега поръмжи, дявол да те вземе, хайде поръмжи! — каза той, като го шляпкаше излеко по покорната глава и чешеше присвитите му назад уши.
Втора глава
В ЮЖНИТЕ ЗЕМИ
Белия зъб слезе от парахода в Сан Франциско. Удивлението му нямаше край. Винаги беше считал всяка внушителна проява на мощ като признак на божественост. Тая представа за божествеността се беше породила в него по някакви невидими пътища, не чрез размисъл или друго съзнателно усилие. Но никога белите хора не бяха му се стрували толкова удивително могъщи богове, колкото сега, когато тръгна по лепкавия паваж на Сан Франциско. Вместо познатите дълги горски хижи той видя високи многоетажни сгради. Улиците бяха пълни с всякакви страшни неща — каруци, тежки товарни коли и автомобили грамадни коне, които теглеха с мъка тежки каруци; чудовищни тролейбуси и електрически трамваи, които летяха с трясък и звън по улиците и издаваха гнева си с пронизителен вой, също като рисовете в северните гори.
Всичко това беше проява на могъщество. Но зад тези неща се криеше човекът, който направляваше и ръководеше всичко и който още от най-далечни времена се проявяваше, като овладяваше материята. А властта на човека над материята беше невероятно голяма и смайваща. Всичко предизвикваше страхопочитание у Белия зъб. Отново го завладя страх. Както в детството си — в оня ден, когато напусна Дивата пустиня и дойде за първи път в селището на Сивия бобър — се беше почувствувал малък и нищожен, така и сега, вече израсъл, в разцвета на силите си, всичко го накара да се почувствува отново малък и нищожен. А тук имаше толкова много богове! От техните безкрайни върволици му се виеше свят. Уличният грохот кънтеше в ушите му. Той беше просто зашеметен от тоя страшен и нестихващ водовъртеж. Както никога по-рано, сега той почувствува своята зависимост от добрия господар и тръгна по петите му, без да се отделя, без да го изпуска от погледа си, каквото и да се случеше.
Белия зъб можа да види града само като в кошмар; тая преживелица дълго смущаваше нощите му като някакъв невероятен и страшен сън. Господарят му го остави в един вагон за багаж и го върза с верига в ъгъла, сред грамада от сандъци и куфари. Тук заповядваше възнисък мургав бог, който вдигаше страшен шум, като местеше сандъците и куфарите насам-натам — едни вкарваше през вратата и ги трупаше на камара, а други изхвърляше с трясък навън, гдето други богове чакаха да ги поемат.
Ето в какъв адски безпорядък го беше оставил господарят му! Така поне мислеше Белия зъб, докато помириса и откри недалеч от себе си малките платнищени денкове на господаря си. Веднага скочи връз тях и застана на пост.
— Добре, че дойдохте! — мърмореше богът на фургона след час, когато Уийдън Скот застана пред вратата. — Тоя ваш пес не ми дава да докосна багажа ви.
Белия зъб слезе от фургона и пак се смая — кошмарният град беше изчезнал. За него фургонът представляваше нещо като стая в къща и когато влезе в него, градът го обкръжаваше отвред, а сега нямаше ни помен от града. Градският тътен вече не заглушаваше ушите му. Пред него се разстилаше приветливо, огряно от слънцето поле, което сякаш дремеше от леност. Не му остана време да се начуди на тая промяна. Той я възприе тъй, както беше свикнал да възприема всички необясними дела и прояви на боговете. Те винаги постъпваха така.
Чакаше ги някакъв файтон. Един мъж и една жена се приближиха към господаря. Жената протегна ръце и прегърна господаря — едно враждебно действие! В следния миг Уийдън Скот се изтръгна от прегръдката и сграбчи Белия зъб, който ръмжеше като бесен.
— Не се тревожи, мамо — казваше й Уийдън Скот и здраво държеше Белия зъб, като се опитваше да го усмири. — Помислил е, че искаш да ме нападнеш, а той не може да допусне това. Няма нищо, ще му мине. Скоро ще свикне.
— Значи докато свикне, аз ще мога да се радвам на сина си само когато кучето му не е край него, нали? — каза тя уж на смях, но всъщност беше пребледняла от уплаха.
Тя погледна Белия зъб, който, цял настръхнал, ръмжеше и я гледаше недружелюбно.
— Ще трябва да свикне, и то още сега, без отлагане — рече Скот. Той заговори съвсем кротко на Белия зъб, успокои животното и му заповяда със строг глас: