— Лягай! Хайде лягай!
Това беше едно от многото неща, на които го беше научил самият господар, и Белия зъб се подчини, макар и без особено желание.
— Хайде, мамо — и Скот протегна ръце за прегръдка, без да сваля поглед от Белия зъб.
— Мирно! — предупреди го той. — Лягай долу! Белия зъб беше настръхнал мълчаливо и се приповдигна тъй, сякаш се готвеше за скок, но легна отново и видя как враждебното действие се повтори. Нищо лошо не се случи от това, нито от следващата прегръдка с непознатия мъж бог. После малките платнищени денкове бяха натоварени на файтона, в който седнаха непознатите богове, а след тях любимият господар, и Белия зъб припна подир тях. Ту тичаше отзад и бдеше зорко, ту от време на време предупреждаваше конете с леко настръхване на козината, че не ще позволи да се случи нещо лошо с бога, когото возеха с такава бързина по друма.
След петнадесетина минути файтонът премина през някаква голяма каменна порта и тръгна между два реда орехови дървета, преплели клони като свод. От двете страни на тая алея се разстилаха просторни поляни, в които едри дъбове издигаха мощните си клони. Отвъд поляните и в пълен контраст с тяхната свежа зеленина се ширеха златожълти, обгорени от слънцето ливади, а в далечината се виждаха жълтокафяви хълмове с техните високи пасбища. В края на моравата, върху първото възвишение в долината, личеше красива къща с дълга веранда и много прозорци.
Но Белия зъб не можа да разгледа добре околността. Файтонът вече навлизаше в обширното имение, когато към него се спусна някакво овчарско куче със светнали очи и остра муцуна, което едва сдържаше гнева си и справедливо се възмущаваше. Кучето се втурна между него и файтона и го раздели от господаря му. Белия зъб не изръмжа предупредително, но козината му настръхна, когато се втурна тихо към песа, решен да го унищожи. Но той не се хвърли върху кучето, а спря внезапно, видимо смутен, и зарови предните си лапи в земята, за да спре устрема си. Тъй силно беше нежеланието му да се докосне до кучето, което смяташе да нападне, че той почти седна на земята. Кучето беше женско, а законът на неговата порода поставяше невидима преграда между него и нея. Да я нападне, значеше да престъпи една от повелите на инстинкта си.
Но не така мислеше овчарската кучка. Тя беше самка и нямаше подобен инстинкт. От друга страна тъкмо понеже беше овчарска кучка, нейният инстинктивен страх от всичко, което беше свързано с Дивата пустиня, а най-вече с вълка, беше особено силен. За нея Белия зъб беше вълк — оня кръвен враг, който беше нападал стадата още от онези далечни времена, когато някой от нейните незнайни прадеди беше тръгнал за пръв път с овцете, за да ги пази, докато пасат. И тъй, макар че той беше спрял внезапно и дори заровил крака в земята, за да избегне сблъскването, тя самата се нахвърли върху него. Той изръмжа неволно, когато почувствува зъбите й да се впиват в рамото му, но пак не се реши да я нападне. Отдръпна се назад с вдървени от напрежение крака, с което сякаш искаше да запази собственото си достойнство, и се опита да я зарбиколи. Кръшваше наляво, надясно, извиваше тяло и пак се спускаше напред, но всичко беше напразно. Тя винаги отскачаше и му преграждаше пътя.
— Тук, Коли — викна непознатият от файтона.
— Нищо, татко. Това е добър урок за него. Той ще трябва да научи доста неща и нека започне навреме. Ще видиш как добре ще се приспособи.
Файтонът потегли напред, а Коли още преграждаше пътя на Белия зъб. Той се опита да я надтича, като остави алеята и свърна по поляната в широка дъга, но тя тичаше по-напряко, от вътрешната страна на дъгата, винаги се изпречваше на пътя му и го посрещаше с два реда оголени лъскави зъби. Той се върна по стъпките си, пресече алеята и хукна през насрещната поляна, но нататък го изпревари.
Файтонът отвеждаше господаря нанякъде. Белия зъб я зърна, когато тя изчезваше зад дърветата. Положението ставаше твърде обезпокоително. Опита се да избяга в широка дъга, за да заобиколи кучката, но тя пак хукна бързо по него. Тогава Белия зъб се извърна рязко и се хвърли връз нея. Това беше първият му похват в борбата. Той я блъсна напреки с рамото си. Ударът не само я събори на земята, но поради бързото й тичане тя продължи да се търкаля, след като падна. Опитвайки се да спре, кучката впи ноктестите си лапи в чакъла, като квичеше силно от възмущение и засегнато честолюбие.
Белия зъб не чака повече. Пътят му беше открит и той не искаше нищо друго. Кучката пак хукна подир него, без да престава да квичи. Но сега те тичаха в права посока, а когато е въпрос за тичане, тя имаше какво да научи от него: Всъщност тя тичаше като бясна и напрягаше всички сили, скимтейки при всеки скок, който я носеше напред, но Белия зъб постоянно взимаше преднина — безшумно и без особено усилие, сякаш се хлъзгаше като призрак по земята.