Трета глава
ИМЕНИЕТО НА БОГА
Самата природа на Белия зъб му позволяваше да се приспособява сравнително лесно към всяка промяна в неговия живот. При това той беше странствувал твърде много и беше разбрал колко важно и необходимо е да се приспособява към околната среда. Тук, в Сиера Виста, както се наричаше имението на стария съдия Скот, Белия зъб скоро се почувствува като у дома си. Кучетата вече престанаха да му създават сериозни неприятности. Впрочем те познаваха по-добре от него навиците на боговете от южните земи и той порасна в очите им, когато боговете му позволиха да влезе в къщата заедно с тях. Макар че беше вълк и колкото и невероятно да беше това, боговете го бяха допуснали в имението и те, кучетата на тия богове, трябваше да се примирят с тяхното решение.
Дик, разбира се, се считаше длъжен да спазва известни условности през първите дни, но след това и той спокойно прие Белия зъб, като пълноправен жител на имението. Ако зависеше само от Дик, те можеха да станат добри приятели; но Белия зъб не обичаше да се сприятелява. Единственото нещо, което искаше от другите кучета, беше да го оставят на мира. През целия си живот беше странил от себеподобните си и сега не желаеше да се сближава с тях. Умилкванията на Дик го отегчаваха и той го отпъждаше с ръмжене. В Севера беше научил да не закача кучетата на господаря си и още не беше забравил този урок… Но и той от своя страна държеше на уединението си и така старателно пренебрегваше Дик, че в края на краищата това добродушно куче се отказа от намерението си да се сприятели с него и започна да се интересува от Белия зъб, колкото се интересуваше от кола за връзване на коне, побит пред конюшнята.
Но Коли беше на друго мнение. Тя се беше примирила с неговото присъствие, понеже волята на боговете беше такава, но това съвсем не значеше, че беше длъжна да го остави на мира. Тя беше пропита от, спомена за безчислените престъпления, извършени от него и неговата природа срещу нейните прадеди. Нима грабежите на овце можеха да се забравят за един ден или дори от едно поколение! Тоя спомен я подтикваше към мъст, караше я да търси разплата. Тя не можеше да го напада в присъствието на боговете, които го търпяха край себе си, но това не й пречеше да трови живота му чрез хиляди дребни неща. Разделяше ги стара, вековна вражда и тя поне беше твърдо решена да го подсеща за това при всеки удобен случай.
И тъй, Коли се възползува от предимството, което й даваше нейният пол, за да хапе и тормози Белия зъб. Неговият инстинкт не му позволяваше да я напада, а упоритостта й не му позволяваше и да я пренебрегва. Когато тя го нападаше, той извръщаше обраслото си с козина рамо към острите й зъби и се оттегляше с достойнство, пристъпвайки с изопнати крака. Но като го нападаше твърде жестоко, той се принуждаваше да се върти в кръг с извърнато към нея рамо, като се стараеше да държи главата си по възможност по-далече от нейните зъби, а по лицето и очите му се изписваше търпение и досада. Понякога тя впиваше зъби в задните му крака и тогава той се оттегляше съвсем набързо, без да държи сметка за достойнството си. Общо взето обаче, Белия зъб съумяваше да се държи с достойнство, в което имаше и известна тържественост. Пренебрегваше я напълно, когато беше възможно, и винаги гледаше да не се мярка пред очите й. Щом я видеше или усетеше, че идва, веднага ставаше и си тръгваше.
Белия зъб имаше доста да научи и за много други неща. Животът на Севера беше удивително прост в сравнение със сложните отношения в Сиера Виста. Преди всичко трябваше да опознае семейството на господаря си. Вече имаше известен опит в такива работи. Тъй както Мит-сах и Клу-куч принадлежаха на Сивия бобър, който делеше с тях и храната, и огъня, и завивките си, така и тук, в Сиера Виста, всички обитатели на къщата принадлежаха на добрия господар.
Но тук се чувствуваше известна, и то доста значителна разлика. Сиера Виста беше несравнимо по-голяма от палатката на Сивия бобър. Трябваше да държи сметка за много хора. Съдията Скот и неговата жена, двете сестри на господаря — Бети и Мери, а също и неговата жена Алиса и децата му, Уийдън и Мод, малчугани на четири и шест години. Никой не можеше да му разправи за тези хора, а за техните кръвни и роднински връзки той нямаше дори представа и никога не би могъл да ги проумее. И все пак той бързо схвана, че тези хора принадлежат до един на господаря му. Впоследствие, като ги наблюдаваше при всеки удобен случай и като следеше действията, говора и дори интонацията на гласовете им, той можа постепенно да схване колко близък всеки един от тях беше на господаря му и доколко се ползуваше с благоразположението му. Веднъж установил това, Белия зъб се отнасяше съответно с всеки един от тях. Общо взето, той ценеше всичко, което беше ценно за неговия господар, и се чувствуваше длъжен да тачи и грижливо да пази всяко нещо, което бе мило и скъпо на Уийдън Скот.