Опита се да подуши вълчицата, но тя игриво отскочи назад, мъчейки се да го примами. Всяка негова стъпкя напред я караше да отстъпва крачка назад. Така, стъпка по стъпка, тя го отвеждаше назад, далеч от двамата мъже, които можеха да го защитят. Веднъж, сякаш някакво смътно предупреждение бе трепнало в мозъка му, кучето извърна глава и хвърли поглед назад, към преобърнатата шейна, към кучетата от впряга и двамата мъже, които го викаха.
Каквато и да беше мисълта, която се зараждаше в главата му, тя беше прокудена от вълчицата, която се приближи до него, помириса го набързо по муцуната и почна хитро да се оттегля при всяка негова крачка към нея.
В това време Бил се сети за пушката. Но тя беше притисната под прекатурнатата шейна и докато Хенри му помогне да оправят товара, вълчицата и Едноухото вече бяха съвсем близо един до друг, а разстоянието до тях беше твърде голямо, за да се опитат да стрелят.
Едноухото разбра грешката си твърде късно. Преди още да схванат причината, двамата мъже видяха как то се извърна и започна бързо да бяга назад към тях. После зърнаха десетина гладни сиви вълци да тичат с все сила по снега, насочвайки се под прав ъгъл към него, за да му пресекат пътя. В същия миг игривостта и лукавството на вълчицата изчезнаха. Тя се нахвърли с ръмжене върху Едноухото. То я отхвърли с рамото си и понеже пътят на отстъплението му беше отрязан, рязко измени посоката и започна да тича в дъгообразна линия с надежда да се добере до шейната. Всеки миг се появяваха и други вълци, които се присъединяваха към гонитбата. Вълчицата продължаваше да тича на един скок от Едноухото и не изоставаше назад.
— Къде отиваш? — изведнъж запита Хенри и сложи ръка върху рамото на другаря си.
Бил отблъсна ръката му.
— Стига толкова — каза той. — Ще им се да пипнат още някое куче, но ще има да почакат.
С пушка в ръка, Бил изчезна в храстите, които стърчаха край едната страна на пътя. Намеренията му бяха съвсем очевидни. Като взе шейната за център на въображаемия кръг, който Едноухото описваше при бягането си, Бил смяташе да пресече тоя кръг някъде далече пред вълците.
С пушка в ръка, посред бял ден той наистина, би могъл да сплаши вълците и да спаси кучето.
— Хей, Бил! — викна подир него Хенри. — Внимавай! Не се излагай!
Хенри седна на шейната и зачака. Нямаше какво друго да прави. Бил вече беше изчезнал от погледа му, но Едноухото ту се мяркаше, ту изчезваше в гъстия шумак или зад боровете. Хенри считаше кучето за загубено. То напълно съзнаваше каква опасност го грози, но тичаше по външния кръг, а глутницата го преследваше по вътрешния, по-тесен кръг. Не можеше и да се мисли, че Едноухото би могло толкова да изпревари преследвачите си, че да пресече техния кръг и да се добере до шейната.
Двете дъги щяха скоро да се слеят в една точка. Хенри знаеше, че зад храстите и дърветата, които скриваха от погледа му Едноухото, Бил и глутницата, те щяха да се срещнат там някъде, в снега.
Всичко стана съвсем бързо, много по-бързо, отколкото Хенри очакваше. Той чу един изстрел, после още два бързо един след друг и разбра, че Бил бе останал без патрони. После дочу страшна олелия от вой и ръмжене. Долови болезнения и изплашен вик на Едноухото и чу вой на ранен хищник. И това беше всичко. Ръмженето спря. Скимтенето стихна. Над пустата земя отново легна тишина.
Хенри седя дълго върху шейната. Излишно беше да отиде и види какво бе станало. Той го знаеше, сякаш всичко се бе случило пред очите му. По едно време се изплаши и бързо грабна брадвата изпод ремъците на шейната, После отново седна и потъна в размисъл, а двете останали кучета се гушеха и трепереха в нозете му.
Най-после се изправи така уморено, сякаш беше останал без сили, и се зае да впрегне кучетата в шейната. Преметна въже през рамо и започна да тегли редом с кучетата. Не вървя много. Още с първите пристъпи на мрака побърза да застанува и се погрижи да набави достатъчно дърва. Нахрани кучетата, приготви си вечеря и постла завивките близо до огъня.
Но тая нощ не му беше писано да си легне. Още преди да затвори очи, вълците застанаха толкова наблизо, че беше опасно. Вече не бе нужно да се взира, за да ги види. Те бяха навред около него и огъня, наредени в тесен кръг, и той ги виждаше съвсем ясно осветени от пламъците. Едни лежаха, други седяха, трети пълзяха напред по корем или се движеха насам-натам. Някои дори спяха. Тук-там се виждаха вълци, свили се на кълбо в снега досущ като кучета и спокойно задрямали, а той трябваше да бодърствува.