Всъщност рядко се случваше да получи някоя плесница. Обикновено гласът на господаря беше достатъчен. От него той разбираше дали постъпва правилно, или греши и според това нагаждаше действията и поведението си. Тоя глас беше неговият компас, който му сочеше пътя и го ориентираше в обичаите на една нова земя и законите на един нов живот.
В Севера единственото домашно животно беше кучето. Всички други животни обитаваха Дивата пустиня и ако не бяха много опасни, представляваха законна плячка за всяко куче. През целия си живот Белия зъб беше ловувал и убивал живи твари, за да се храни с тях. Сега дори и през ум не му минаваше, че тук, в южните земи, не е така. Но случи се тъй, че това му стана ясно още през първите дни, които прекара в долината на Санта Клара. Веднъж, като скиташе край къщата рано призори, той зърна едно избягало от курника пиле. Естествено, веднага пожела да го изяде. Два скока, изтракване със зъби, уплашено изкрякване и пилето изчезна в стомаха му. То беше расло в чифлик и затова беше охранено и крехко. Белия зъб облиза муцуната си и реши, че пилетата са вкусна храна.
По-късно в същия ден срещна край конюшнята друго отлъчило се пиле. Един от конярите хукна да спасява пилето. Той нямаше представа за нрава на Белия зъб и грабна един малък камшик за коне. Още при първия удар Белия зъб заряза пилето и реши да се справи с коняря. Някоя дебела цепеница би могла да спре Белия зъб, но не и тоя лек камшик. Мълчаливо, без дори да трепне от втория удар на камшика, той се хвърли напред и скочи към гърлото на коняря. Човекът само извика от уплаха: „Олеле, боже“, и се дръпна назад. Той изпусна камшика и закри гърлото си с ръце, но веднага едната му ръка беше раздрана до самата кост.
Конярят трепереше от страх. Уплаши го не толкова свирепостта на Белия зъб, колкото това мълчаливо нападение. Без да сваля раздраната кървяща ръка от гърлото си, той се опита да стигне до конюшнята, но щеше да пострада твърде зле, ако Коли не беше пристигнала тъкмо в тоя момент. Както бе спасила на времето Дик, тя спаси сега и коняря. Налетя като бясна върху Белия зъб. Да, тя беше права! Боговете можеха да грешат, но не и тя. Подозренията й се потвърждаваха: ето че тоя стар хищник пак си показва рогата!
Конярят се скри в конюшнята, а Белия зъб отстъпи пред острите зъби на Коли, като подлагаше рамото си на тях и се въртеше в кръг. Но тоя път Коли не го пусна да си върви само след няколко ухапвания, както правеше обикновено. Напротив, тя ставаше все по-разярена и зла, докато накрая Белия зъб забрави изцяло достойнството си и хукна през полето.
— Ще се научи да не закача пилета — каза господарят, — но не мога да му внуша това, докато не го заловя на местопрестъплението.
Престъплението се повтори само след два дни, но в много по-голям размер, отколкото беше предполагал господарят. Белия зъб беше разгледал кокошарника и изучил внимателно навиците на кокошките. През нощта, когато птиците спяха по летвите, той се покатери върху една камара прясно одялани трупи, а оттам се метна на покрива на курника и скочи във вътрешния двор. Миг по-късно Белия зъб беше вече вътре и тогава в курника започна същинско клане.
Сутринта, когато господарят излезе на верандата, погледът му се спря върху петдесет бели кокошки легхорни, които конярят беше наредил в права редица на земята. Господарят си подсвирна тихо с уста, отначало от изненада, а после от възторг. Погледът му се спря върху Белия зъб, но не откри у него никакъв признак на срам или вина. Напротив, той се държеше гордо, сякаш беше извършил истински подвиг, за който заслужава похвала. Явно беше, че не съзнава вината си. Господарят се намръщи при мисълта за неприятната задача, която го очакваше. Той се скара на неволния виновник и в гласа му звучеше божествен гняв. После го хвана за главата, наведе муцуната му към убитите кокошки и го натупа.
Белия зъб заряза курника веднъж завинаги. Законът не позволяваше такива напаления и той разбра това.
После господарят го отведе в двора на кокошките. Когато Белия зъб видя птиците да подскачат край него, току под носа му, неговият нагон отново го подтикна да се хвърли върху тях, но господарят му подвикна и го възпря. Те се разхождаха между кокошките почти половин час и Белия зъб често изпитваше силно желание да сграбчи някоя от тях, но гласът на господаря винаги го възпираше тъкмо в момента, когато се готвеше да нападне.
В края на краищата Белия зъб добре научи закона. Още преди да напусне двора на кокошките, той знаеше, че не трябва да ги закача — те вече не съществуваха за него.