Същия ден, когато седнаха да обядват, Уийдън Скот разправи на баща си как беше научил Белия зъб да не закача кокошките.
— Никога не може да се отучи един кокошкар — забеляза старият съдия и тъжно поклати глава, а после добави: — Щом навикне и се пристрасти към кръвта…
Старият съдия пак поклати тъжно глава, но Уийдън Скот не беше съгласен с мнението на баща си.
— Ето какво ще направя — каза той накрая. — Ще затворя Белия зъб в курника с кокошките цял следобед.
— Как не ти е жал за кокошките! — възрази съдията.
— При това — продължи синът — за всяка убита от него кокошка ще ти заплатя по един златен долар.
— Но и татко трябва да плати някаква глоба, ако ти излезеш прав — забеляза Бети.
Сестра й първа подкрепи това предложение и одобрителни възгласи се разнесоха от всички страни на масата. Съдията Скот поклати глава в знак на съгласие.
— Така да бъде! — отсече Уийдън Скот и се замисли за минутка. — Ако до края на следобеда Белия зъб не посегне на нито една кокошка, за всеки десет минути, прекарани от него в курника, татко ще трябва да каже веднъж, и то със сериозен глас, като подчертава отделните думи, сякаш се намира в съда и тържествено чете някоя присъда: „Бял зъб, ти си бил по-умен, отколкото предполагах!“
Скрити на различни места, всички членове на семейството наблюдаваха държанието на Белия зъб в курника. Нищо не се случи. Затворен при кокошките и изоставен от господаря си, Белия зъб легна и заспа. По едно време стана и отиде до коритото с вода, за да утоли жаждата си. Не обръщаше никакво внимание на кокошките — те сякаш не съществуваха за него. Към четири часа след пладне той се засили и скочи на самия покрив на курника, после се метна отвъд оградата и най-спокойно тръгна към къщата. Беше научил закона. А когато стигна до верандата, съдията Скот застана срещу него и пред цялото развеселено семейство повтори бавно и тържествено точно шестнадесет пъти: „Бял зъб, ти си бил по-умен, отколкото предполагах!“
Имаше какви ли не закони, а тъкмо това смущаваше Белия зъб и често го хвърляше в немилост пред боговете. Той трябваше да разбере, че не бива да закача кокошките и на другите богове. А имаше и котки, и зайци, и пуйки, които също трябваше да остави на мира. Всъщност, когато беше научил закона само отчасти, той остана с впечатлението, че не бива да докосва никаква жива твар. Случваше се дори някой пъдпъдък да подхвръкне под носа му в по-далечните поляни и да остане невредим. В такива моменти той тръпнеше от възбуда и желание, но овладяваше инстинкта си и стоеше като закован. Така зачиташе волята на боговете.
Но ето че един ден той видя как Дик подгони един див заек в полето, а господарят беше там и не се намеси. Той дори подкани и него самия да вземе участие в гонитбата. Тогава Белия зъб разбра, че възбраната не засяга дивите зайци. След време целият закон му стана напълно ясен. Между него и домашните животни не трябваше да има враждебни действия. Ако не може да живее в дружба с тях, трябва поне да спазва пълен неутралитет. Но другите животни — катеричките, пъдпъдъците или дивите зайци — се числяха към обитателите на Дивата пустиня и не бяха се подчинили на властта на човека. Те бяха законна плячка на всяко куче. Боговете закриляха само опитомените животни, но не им позволяваха да се избиват помежду си. Самите богове упражняваха власт над живота и смъртта на поданиците си и пазеха ревниво тая своя власт.
Наистина животът в долината на Санта Клара беше много сложен в сравнение с живота на Севера. Сложните и заплетени условности на живота в цивилизования свят изискваха преди всичко пълно самообладание и сдържаност — една уравновесеност, чувствителна като паяжина и в същото време твърда като стомана. Животът беше многолик и Белия зъб трябваше да се справя с това многообразие. Така, когато той отиваше в град Сан Жозе и тичаше след бричката или скиташе по улиците, докато чакаше конете да тръгнат отново, животът протичаше край него с цялото си разнообразие, широк и всеобхватен, той дразнеше неспирно сетивата му, изискваше от него да се нагажда незабавно и непрестанно към обстоятелствата и го заставяше почти винаги да потиска природните си нагони.
В града имаше месарници, в които висеше месо, лесно за докопване. Но той не трябваше да се докосва до това месо. В къщите, които посещаваше господарят, имаше котки, но и тях не трябваше да закача. А навсякъде се срещаха кучета, които ръмжеха по него, но той не трябваше да ги напада. По претъпканите плочници на улиците вървяха безброй много хора; той привличаше вниманието им. Те спираха и се заглеждаха в него, сочеха го един на друг, разглеждаха го с любопитство, приказваха му и което беше най-лошо, галеха го. А той трябваше да търпи опасните докосвания на тия непознати ръце и действително си наложи да понася всичко. Освен това успя да превъзмогне и смущението си и вече не се чувствуваше неловко. Напротив, той приемаше любезностите на многобройните познати богове дори с известно високомерие. Отговаряше със снизхождение на тяхната снизходителност към него. От друга страна, в него имаше нещо, което не позволяваше прекалена близост. Те само го погалваха излеко по главата и продължаваха нататък, радостни и доволни от собствената си смелост.