Освен това всички южняшки кучета го гледаха с недоверие. Той възбуждаше инстинктивния им страх от Дивата пустиня и те винаги го посрещаха с ръмжене и омраза, готови да го нападнат. Той от своя страна научи, че не е необходимо да използува зъбите си срещу тях. Оголените му зъби и разкривените му устни неизбежно оказваха своето въздействие и почти винаги заставяха налитащото с лай куче да се сепне и седне на задните си крака.
Но имаше едно нещо, което тревожеше живота на Белия зъб — Коли. Тя не го оставяше на мира нито за минута. Не беше склонна като него да спазва законите и отхвърляше всички опити на господаря да я помири с Белия зъб. Нейното рязко и нервно ръмжене вечно дразнеше слуха му. Тя не можеше да му прости избиването на кокошките и упорито продължаваше да вярва, че намеренията му са нечестиви. Тя го считаше за виновен още преди да беше извършил престъпното деяние и затова се отнасяше с него като с престъпник. Той не можеше да се отърве от нея — тя вървеше като полицай по петите му и следеше всяка негова стъпка — край конюшнята и навсякъде из имението. Достатъчно беше той да погледне някой гълъб или кокошка, макар и само от любопитство, и тя започваше да джафка от гняв и възмущение. За да се отърве от нея, той обикновено лягаше на земята, слагаше глава върху предните си лапи и се преструваше на заспал. Това винаги я залъгваше и усмиряваше.
С изключение на Коли всичко друго в живота на Белия зъб вървеше отлично. Знаеше да се владее и да не избухва и беше усвоил закона. Беше станал важен и спокоен, а на живота гледаше с философска търпимост. Вече не живееше във враждебна среда както преди, когато всевъзможни опасности, страдания и самата смърт го дебнеха отвред. С течение на времето и страшното неизвестно — това чувство на ужас и вечно грозяща опасност — изчезна. Животът му беше станал приятен и лек. Дните течаха спокойно, несмущавани от страхове и дебнещи врагове.
Липсваше му снегът, но той не съзнаваше това. „Необикновено дълго лято“, би помислил той, ако се сетеше изобщо да мисли за това. Всъщност Белия зъб жадуваше за снега някак си смътно и подсъзнателно. По същия начин чувствуваше и някакъв неясен копнеж по Севера, особено през слънчевите летни дни, когато страдаше от горещините. Те го правеха малко неспокоен и нервен, без сам да знае защо.
Белия зъб не обичаше да изразява бурно чувствата си. Той можеше да изрази любовта си само като се сгуши в тялото на своя господар, а също и чрез оная нежна нотка, която вмъкваше в ръмженето си, когато се галеше. Но той щеше тепърва да открие и трети начин за изразяване на нежните си чувства. Открай време се дразнеше лесно, когато боговете му се присмиваха. Смехът им го вбесяваше и го хвърляше в страшна ярост. Но той не можеше да се сърди на добрия господар и когато тоя бог започваше да му се присмива — добродушно и съвсем на шега, Белия зъб изпадаше в недоумение. Той чувствуваше как отколешният гняв се надига в него, но сега се сблъскваше с любовта му. Той не можеше да се разсърди, а чувствуваше, че трябва да стори нещо. Отначало се държеше сериозно, дори важно, но това само усилваше смеха на господаря. Тогава се опита да си даде още по-важен и тържествен вид, но сега господарят се смееше още по-силно. В края на краищата смехът на господаря надделя и той престана да важничи. Челюстите му се разтвориха донякъде, устните му се повдигнаха малко и в очите му се появи някакво насмешливо изражение, в което се долавяше повече любов, отколкото хумор. Той вече знаеше да се смее.
Научи се и да се боричка с господаря си, да бъде събарян и преобръщан и да става жертва на безброй груби закачки. В такива моменти той се преструваше на ядосан, настръхваше, ръмжеше свирепо и тракаше челюсти с привидно зли намерения. Не се самозабравяше в играта и челюстите му винаги хлопваха кухо, във въздуха. Към края на всяко подобно боричкане, когато ударите и плесниците валяха като дъжд, а ръмженето и тракането на челюстите ставаше просто страшно, те изведнъж отскачаха встрани, заставаха на няколко разкрача един от друг и се гледаха втренчено и сърдито. После също тъй неочаквано, както изгрява и слънцето над разбунтувано море, те започваха да се смеят. Боричкането винаги завършваше по същия начин — ръцете на господаря се сключваха около шията и плещите на Белия зъб, а той започваше да ръмжи и мърка своята любовна песен.
Никой друг човек не посмя да се пребори с Белия зъб. Той не позволяваше това. Държеше на достойнството си, а когато се опитваха да го преборят на шега, предупредителното му ръмжене и настръхналата по врата му козина показваха, че той съвсем не се шегува. Ако позволяваше подобни волности на господаря си, това съвсем не значеше, че можеха да го считат за най-обикновено куче, което раздава любовта си на всички и е готово да се закача и боричка с всеки срещнат човек. Той обичаше едного и не искаше да подцени себе си или любовта си.