След тая случка преместиха Джим Хол в килията за непоправими престъпници. Той прекара там три години. Килията беше от желязо — и подът, и стените, и таванът. През тези три години нито веднъж не прекрачи прага на килията. Никога не видя небето или слънцето. Прекарваше дните си в полумрак, а нощите — в непрогледна мъртва тишина. Беше жив погребан в железен гроб. През цялото време не видя човешко лице, не продума с човек. Когато му подаваха храна, той ръмжеше като див звяр. Мразеше всичко живо. По цели дни и нощи ревеше от омраза към целия свят. Понякога пък мълчеше седмици и месеци наред, а душата му се тровеше бавно в невзрачното и черно безмълвие. Той беше и човек, и чудовище, тъй страшен и опасен, че можеше да се яви само във виденията на някой бълнуващ трескав ум.
И една нощ той избяга. Директорът твърдеше, че това е невъзможно, но килията наистина беше празна. Тялото на убития надзирател беше проснато през прага — наполовина в килията и наполовина в коридора. Телата на други двама убити надзиратели показваха пътя на беглеца от затвора до външните стени. Той беше убил и тримата с голи ръце, за да не вдига шум.
Престъпникът беше взел оръжието на убитите надзиратели. Като същински жив арсенал той бягаше през планините, преследван от организираната обществена сила. Голяма парична награда беше обещана за главата му. Алчни фермери го дебнеха с ловни пушки. С неговата кръв можеше да се изплати някоя ипотека или да се издържа някой син в университета. Хора с будно гражданско чувство също нарамиха пушки и тръгнаха да го гонят. Цяла хайка от полицейски кучета вървеше по дирите, оставени от разкървавените му крака. А и детективите — тия платени полицейски кучета на закона — с телефони, телеграфи и нарочни влакове го преследваха ден и нощ.
Случваше се да го срещнат и да се изправят лице с лице срещу него. Някои се биеха геройски, други побягваха през телените огради на чуждите дворове за радост на хората от целия щат, които четяха вестникарските репортажи за подвизите му, когато пиеха утринното си кафе. След такива схватки с Джим Хол убитите и ранените биваха отнасяни в града, а на тяхно място пристигаха други любители на тоя лов на живи хора.
По едно време Джим Хол изчезна безследно. Полицейските кучета напразно търсеха да открият дирите му. Въоръжени лица спираха невинни хора в усамотените долини и ги заставяха да удостоверяват самоличността си, а не по-малко от десетина души твърдяха, че са намерили останките на Джим Хол в десет различни планини и предявяваха искане да получат обещаната награда.
А в това време жителите на Сиера Виста следяха вестниците повече с безпокойство, отколкото с любопитство. Жените се страхуваха. Съдията Скот им се надсмиваше, но всъщност неговото безгрижно отношение не беше съвсем основателно, защото тъкмо той беше осъдил Джим Хол към края на съдийската си кариера. И в деня на прочитането на присъдата Джим Хол се бе заканил пред всички присъствуващи в съдебната зала, че рано или късно ще отмъсти на съдията, който го беше изпратил в затвора.
Тоя път Джим Хол беше невинен. Той не беше извършил престъплението, за което го осъдиха. В случая обвинението срещу него беше изцяло нагласено. Сега Джим Хол отиде в затвора за престъпление, което не беше извършил. Понеже беше осъждан на два пъти в миналото, съдията Скот го осъди на петдесет години тъмничен затвор.
Не всичко около процеса беше известно на съдията Скот. Той не знаеше, че става неволен съучастник в едно полицейско беззаконие, че показанията на подставените свидетели бяха лъжливи и че Джим Хол нямаше нищо общо с престъплението, в което го обвиняваха. А Джим Хол не мислеше, че съдията Скот не е в течение на нещата. Той мислеше, че съдията знае всичко и е драговолно оръдие в ръцете на полицията при извършването на тая страшна несправедливост над него. Ето защо когато съдията Скот го осъди да гние цели петдесет години в затвора, Джим Хол, който мразеше цялото общество, което го беше криво разбрало, се изправи в заседателната зала и крещеше от ярост, докато накрая половин дузина от неговите облечени в сини униформи врагове го избутаха навън. За него съдията Скот представляваше най-важната брънка в тая чудовищна верига на съдебната несправедливост и тъкмо върху него той изля целия си гняв, заплашвайки го някой ден жестоко да му отмъсти. После отведоха Джим Хол и жив го погребаха в килията, а той избяга.
Белия зъб, естествено, не знаеше, нищо за това, но между него и Алиса, жената на господаря, съществуваше тайно споразумение. Всяка вечер, когато Сиера Виста заспиваше, тя скришом вкарваше Белия зъб в къщата и го оставяше да нощува в хола. Понеже Белия зъб не беше къщно куче и не биваше да нощува в жилището, Алиса винаги ставаше рано сутрин, слизаше в хола и го пущаше навън, преди семейството да се е събудило.