— Разбира се, разбира се — отвърна хирургът и се засмя добродушно. — Той наистина заслужава да направим всичко възможно. Трябва да го лекуваме и да бдим над него като над човек, точно както се гледа болно дете. И не забравяйте да му мерите температурата. Ще дойда отново към десет часа.
Белия зъб наистина беше гледан като болно дете. Съдията предложи да наемат болногледачка, но двете девойки не искаха и да чуят за подобно нещо и сами се заеха с тая задача. И Белия зъб оцеля въпреки мнението на хирурга, който считаше, че вероятността да остане жив е едно на десет хиляди.
Никой не можеше да упрекне лекаря в грешка. През целия си живот той бе лекувал и оперирал цивилизовани хора изнежени от живота и сами потомци на много изнежени поколения. В сравнение с Белия зъб те бяха много крехки и със слаби съпротивителни сили. Белия зъб беше дошъл направо от Дивата пустиня, гдето слабите загиват отрано и гдето никой за никого не се грижи. Нито в майка му, нито в баща му проличаваше някаква слабост, нито пък в поколенията преди тях. Белия зъб беше наследил здраво като стомана тяло и жизнеността на Дивата пустиня, той се държеше за живота с цялото си същество и духом, и телом, с вековечната упоритост на всяка жива твар.
Прикован на място като пленник, лишен дори от възможността да се движи поради превръзките и гипсирането, Белия зъб лежа седмици наред. Спеше по цели часове и често сънуваше, а в главата му се нижеха като на лента безброй картини от дивия Север. Всички призраци на миналото се появяваха и идваха при него. Той беше отново в леговището с Киче, треперейки, пълзеше към коленете на Сивия бобър, за да се постави под негова власт, или се спасяваше чрез бягство от Лип-лип и от цялата глутница малки кучета, които го преследваха с рев и лай.
После тичаше отново из безмълвните гори и ловеше дивеч през месеците на продължителния глад; или пък теглеше шейната начело на впряга и дългите камшици на Мит-сах и Сивия бобър плющяха зад него, а те крещяха своето „Раа, Раа“, когато навлизаха в някой тесен пролом, и всички кучета от впряга трябваше да се събират едно до друго, като затворено ветрило, за да минат през теснината. Изживя отново дните, които беше прекарал с Красавеца Смит, както и борбите си с кучетата. В такива моменти Белия зъб скимтеше и ръмжеше в съня си, а неговите болногледачки казваха, че има лоши сънища.
Но един особен кошмар го измъчваше най-много — гърмящите и звънящи електрически коли чудовища, които считаше за огромни, ревящи от ярост рисове. Ето Белия зъб се спотайва зад някакви храсти и дебне да види кога катеричката ще се реши да слезе на земята и да се отдалечи достатъчно от дървото закрилник. И тъкмо когато се хвърляше връз пея, тя се превръщаше в настръхнал от гняв електрически трамваи, който се извисяваше като планина над него, гърмеше, пищеше и бълваше огън. Същото се повтаряше и с летящия в небето ястреб, когото искаше да предизвика на двубой. Ястребът се спускаше стремглаво към него от висините и се превръщаше все в същия електрически трамвай. Или лежеше в барачката на Красавеца Смит, а навън вече се трупаха хора и той знаеше, че му предстои нова борба. Взираше се във вратата в очакване да доведат противника му. Вратата се отваряше и върху него пак пускаха тоя страшен електрически трамвай. Това се повтаряше хиляди пъти и Белия зъб неизменно изпитваше все същия непоносим страх.
Най-после дойде денят, когато снеха и последната гипсова превръзка от тялото на Белия зъб. Тоя ден беше истински празник. Всички жители на Сиера Виста се събраха около него. Господарят го гъделичкаше по ушите, а той ръмжеше и нежната нотка на любовта отново прозвуча в гърлото му. Жената на господаря го нарече „благословеният вълк“. Името веднага се хареса на всички и жените започнаха да го наричат Благословения вълк.
Той се помъчи да стане, но след няколко несполучливи опита, падна от слабост. Беше лежал толкова дълго време, че мускулите му бяха загубили пъргавината и силата си. Чувствуваше се неловко поради слабостта си и сякаш се срамуваше, че не може да изпълнява задълженията си към боговете. Това го накара да направи героични усилия да се изправи на нозе. Най-после успя с мъка да застане на четирите си крака, но залиташе безпомощно на всички страни.
— Благословения вълк! — викаха жените в един глас. Съдията Скот ги изгледа с тържествен поглед.