Хенри поддържаше огъня все да пламти, защото знаеше, че пламъците са единствената преграда между него и острите зъби на вълците. Двете кучета лежаха съвсем близо до него — по едно от всяка страна, притискаха се, търсейки закрила, виеха и скимтяха, а когато някой вълк идваше съвсем близо до тях, те отчаяно ръмжаха. Когато кучетата започваха да ръмжат, вълците се раздвижваха, ставаха на крака, предпазливо пристъпваха напред и почваха да ръмжат и вият край него. След това се усмиряваха и някои от тях отново продължаваха прекъснатия си сън.
Но тоя обръч непрестанно се свиваше все повече и повече. Малко по малко, стъпка по стъпка и един подир друг вълците пролазваха напред, докато накрая заставаха само на един скок разстояние от него. Тогава той грабваше разпалени главни и ги запокитваше към глутницата. Вълците веднага се отдръпваха назад, ръмжейки гневно и изплашено, особено когато някоя добре метната главня попадна върху прекалено смел вълк и опърлеше козината му.
Новият ден завари Хенри изпит и изтощен, с широко отворени от безсъние очи. Той си приготви закуска още в тъмно, а към девет часа, когато вълците се отдръпнаха назад при първата бледа светлина на утрото, той пристъпи към работата, която беше обмислил през дългите часове на нощта. Отсече няколко млади дръвчета, нареди ги напречно едно на друго и направи от тях малка скеля, която привърза високо към стеблата на няколко дръвчета. След това, като използува ремъците на шейната, той издигна с помощта на кучетата ковчега и го намести върху скелята.
— Те свършиха с Бил, може и на мен да видят сметката, но до теб не ще могат да се доберат, млади момко! — рече той, като се обърна към мъртвеца в дървената гробница.
После тръгна отново на път. Олекналата шейна подскачаше зад доволните кучета, защото и те разбираха, че биха могли да запазят кожите си само ако се доберат час по-скоро до форт Мак Гъри. Сега вълците ги преследваха още по-открито. Те се придвижваха спокойно зад тях от двете страни на пътя, изплезили червените си езици, и при всяко движение ребрата им ясно изпъкваха. Те бяха много мършави, като празни кожени торби, нахлузени връз скелети, а мускулите им — тънки като върви; толкова мършави, че Хенри просто се чудеше как можеха все още да се държат на крака и да не паднат в снега.
Тоя път не посмя да пътува чак до свечеряване. Към пладне слънцето обагри кръгозора откъм юг и дори показа над хоризонта заобления си бледозлатен край. Хенри счете това за добро предзнаменование. Дните ставаха по-дълги. Слънцето се възвръщаше. Но той реши да застанува почти веднага след като изчезна веселата слънчева светлина. Оставаха още няколко часа сива дневна светлина и здрач и той ги използува, за да насече огромен запас от дърва.
С нощта настъпи и ужасът. Умиращите от глад вълци ставаха все по-дръзки, а той просто изнемогваше за сън. Без да иска, задряма, клекнал край огъня с наметнати на раменете одеяла, с брадва между коленете и по едно притискащо се куче от двете му страни. По едно време се събуди и видя само на десетина фута пред себе си голям сив вълк, един от най-едрите в глутницата. И докато го наблюдаваше, вълкът умишлено се протегна като някое лениво куче. Прозина се право в лицето му и го загледа с очи, които сякаш казваха, че той му принадлежи, че всъщност представлява само временно отложена закуска, която скоро ще бъде изядена.
Същата увереност проявяваше и цялата глутница. Той преброи повече от двадесет вълка. Всички се взираха жадно в него или спяха спокойно в снега. Те му напомняха деца, насядали край сложена софра и очакващи разрешение да започнат да ядат. А той беше храната, която те трябваше да изядат! И той се питаше кога и как ще започне пиршеството.
Докато хвърляше дърва в огъня, изведнъж почувствува, както никога преди, колко скъпо му беше неговото собствено тяло. Наблюдаваше мускулите си, които се движеха, и прояви интерес към чудния механизъм на пръстите си. При светлината на огъня на няколко пъти сви и разтвори пръсти — ту само по един, ту всичките наведнъж, като ги разперваше или ги свиваше бързо в юмрук. Разгледа ноктите си и почна да ги забива в краищата на пръстите — ту силно, ту съвсем леко, — като следеше чувствителността на нервите си. Той се възхити и изведнъж почуствува, че обича изкусно устроеното си тяло, което работеше тъй прекрасно, спокойно и точно. После хвърли изплашен поглед към вълците, които го бяха обкръжили и чакаха, и остана поразен от внезапно породилата се в него мисъл, че прекрасното му тяло, тая жива плът, представлява само къс месо, плячка за хищните зверове, които ще го разкъсат на парчета и ще се нахранят с него, както и той самият се беше хранил често с месото на някой елен или заек.