— Казват обаче, че ви сполетяло зло. Очевидно именно от онова време насам толкова министри са били наказани, загдето са давали добри съвети, и толкова истински учени и велики гении са били преследвани, загдето са писали неща, полезни за човешкия род.
— Очевидно моите врагове, госпожице, са ви разказали тези приказки. Те крещят, че не гледат с добро око на мен в двореца. Ето ви доказателство, че имам още голямо влияние там: те самите признават, че участвах в съвета, когато се касаеше да бъде поставен на изпитание праведният Йов, и че бях пак повикана, когато се взе решение да се измами едно царче на име Ахав, и само мен натовариха с тази поръчка.
— О, госпожо, не допущам, че вие можете да мамите. Но понеже сте все още на висока длъжност, мога ли да ви помоля за една услуга? Надявам се, че една тъй любезна дама като вас няма да ми откаже.
— Госпожице, вашите молби са заповеди за мен. Какво ще заповядате?
— Умолявам ви да ми кажете какъв е този красив бял бик, към който изпитвам в сърцето си непонятни чувства, които ме разнежват и плашат. Казаха ми, че вие може би ще благоволите да ме осведомите.
— Госпожице, любопитството е необходимо на човешката природа и особено на вашия прекрасен пол, без него хората биха тънали в най-позорно невежество. Винаги съм задоволявала, доколкото съм могла, любопитството на дамите. Обвиняват ме, че съм проявявала такава услужливост единствено за да гневя Господаря на всички неща. Заклевам ви се, че единствената ми цел ще бъде да ви направя услуга, но сигурно старицата ви е предупредила, че разкриването на тази тайна крие опасност за вас.
— О, това възбужда още повече любопитството ми.
— Всички красиви дами, на които съм правила услуги, са любопитни като вас.
— Ако сте чувствителна, ако всички същества трябва взаимно да си помагат, ако имате милост към една нещастница, не ми отказвайте.
— Сърцето ми се къса при тези думи. Трябва да задоволя любопитството ви, но не ме прекъсвайте.
— Обещавам ви.
— Имаше един млад цар, хубав като картина, влюбен, обичан…
— Млад цар! Хубав като картина, влюбен, обичан! А от кого? И какъв беше този цар? На каква възраст беше? Какво стана с него? Къде е? Къде е неговото царство? Как е името му?
— Ето че ме прекъсвате, а аз едва съм почнала да разказвам. Внимавайте, ако не се овладеете, вие сте загубена.
— О, извинете ме, госпожо, вече няма да проявявам такава невъздържаност.
— Този велик цар, най-милият и най-хубавият от всички хора, увенчан с победи във всичките си походи, често сънуваше, когато спеше, а когато забравяше сънищата си, искаше магите му да си спомнят за тях и да му кажат какво е сънувал, и ако не можеха да му кажат, заповядваше да ги обесят и това беше напълно справедливо. И така, скоро ще станат седем години, откакто сънува прекрасен сън, но когато се събуди, вече го беше забравил. Един млад, много опитен евреин му обясни съня му и този мил цар беше внезапно превърнат във вол, защото…
— Това е моят скъп Наву …
Тя не можа да довърши думите си и припадна. Мамбрес, който слушаше отдалеч, я видя, че падна и помисли, че е мъртва.
ГЛАВА IV
КАК ИСКАХА ДА ПРИНЕСАТ ВОЛА В ЖЕРТВА И ДА ОСВОБОДЯТ ПРИНЦЕСАТА ОТ МАГИЯТА
Мамбрес изтича разплакан към нея. Змията беше разчувствана, тя не можеше да плаче, но съскаше плачевно и викаше: „Тя е мъртва!“ Магарицата повтаряше: „Тя е мъртва!“ Гарванът казваше същото. Всички други животни изглеждаха потиснати от скръб с изключение на рибата на Йона, която винаги беше безмилостна. Почетната дама и придворните дами пристигнаха, като си скубеха косите. Белият бик, който пасеше недалеч, чу писъците им, изтича към горичката, като теглеше след себе си старицата и мучеше тъй силно, че ревът му огласяше цялата околност. Напразно всички дами пръскаха издъхващата Амазида с розова, карамфилова и миртова вода, със смирна, с балсам от Мека и я ръсеха с канела, джинджифил, мускат и сив кехлибар — тя не даваше признаци на живот. Но щом усети до себе си красивия бял бик, веднага дойде на себе си — още по-свежа, по-красива и по-жива от всякога. Тя разцелува сто пъти очарователното животно, което сластно навеждаше главата си над алабастровата й гръд. Наричаше го свой господар, свой цар, свое сърце, свой живот. Обгърна с белите си като слонова кост ръце врата му, който беше по-бял и от сняг. Леката сламка се прилепва по-слабо към кехлибара, лозата се притиска по-слабо към бряста и бръшлянът — към дъба! Чуваше се сладкият шепот на въздишките й, виждаха се очите й ту святкащи от нежен пламък, ту замъглени от скъпоценните сълзи, които любовта изтръгва.