Джаксъм дочу, че някой го вика и се озърна. Отляво, до прозореца се бяха настанили Ф’лесан и няколко други ученика. Момичетата седяха на табуретки. Ф’лесан се отдръпна за да му освободи място до стената и отбеляза: — Половината Перн се е събрал да слуша Уонзър.
Джаксъм кимна на останалите, огледа новопристигналите и тихо каза:
— Никога не съм предполагал, че толкова хора ще се интересуват от звезди и математика.
— Ха, кой според теб ще изпусне шанса да се полети на дракон? — добродушно подсмихна Ф’лессан. — Само аз докарах четирима!
— И освен това, много от присъстващите помагаха на Уонзър да събира материал, — отбеляза Бенелек с обикновения си наставнически тон. — Естествено е всички искат да разберат, какви са резултатите от труда им!
— Да разбира се! — ухили се Ф’лессан. — Не са пристигнали тук за угощението накрая.
Джаксъм усети леко раздразнение и се учуди на себе си — откъде на къде?…
— Глупости! — Бенелек не разбираше от шеги — Храната тук е много добра и никой не се е оплаквал от нея.
— Аз съм като Фандарел, — каза Ф’лессан. — Ям всичко…Ш-ш-шшт! Ето го и Уонзър! Ох черупки! — младият бронзов ездач се намръщи. — Не можаха ли да го накарат да се преоблече!…
— Нима мислиш, че дрехите значат нещо за човек с такъв велик ум! — презрително просъска Бенелек.
— Според мен, — каза Джаксъм, — Ф’лессан имаше предвид, че днес е такъв ден, в който на Уонзър може би нямаше да му попречи да изглежда малко по-добре.
Бенелек изсумтя, но не каза нищо повече. Ф’лессан ръгна Джаксъм с лакът, кимна към Бенелек и намигна.
През това време Уонзър прекрачи прага и замря от изненада виждайки препълнената зала. После забеляза няколко познати лица и се окопити. Присъстващите го приветстваха и с жестове го подканиха да заеме мястото си на главната маса.
— Толкова хора… само заради моите звезди. Толкова хора!… — каза на глас той и из залата се понесе сдържан смях. — Благодаря ви приятели мои…не можех да си представя дори…благодаря…А, Робинтън, ти също си тук!
— А къде мога да бъда? — Лицето на менестрела беше подобаващо сериозно, но той едва сдържаше усмивката си. Изправи се и леко побутна Уонзър към малкия подиум в далечния край на залата.
— Хайде, Уонзър, — избоботи басът на Фандарел.
— Да-да, ей сега… няма да ви остава да чакате… О, виждам лорд Асгенар… колко любезно от ваша страна… а Н’тон тук ли е? — Уонзър огледа залата, късогледо втренчвайки се във всяко лице. — Той трябваше да долети…
— Тук съм! — вдигна ръка Н’тон.
— Чудесно. — Тревогата изчезна от лицето на Звездоброеца. Така го наричаше Менолли. Прякорът му си беше много на място, макар според някои хора не беше много почтителен. — Скъпи Н’тон, ти трябва да застанеш тук до мен. Ти направи толкова много, толкова пъти си наблюдавал звездите. Ела насам, ти трябва да разделиш…
— Уонзър! — извика Фандарел и се приповдигна от мястото си. — Не вади никого отпред! Те всички са наблюдавали и всички са заслужили. Затова са и тук. И искат да знаят защо не им даваше да спят през всичките тези нощи Така че, бързичко излизай и почвай да говориш. Какъв е този навик да губиш напразно толкова време!
Уонзър направо се разсипа от извинения и едва ли не бегом се отправи към подиума.
„Да не би да спи с тези дрехи? — помисли си Джаксъм. — Сигурно не се е преобличал от миналия Нишковалеж…“
Противно на всички очаквания картите на звездното небе, които Уонзър внимателно закачи на дървената стена бяха изпипани до най-малка подробност. И от къде ли беше намерил тази алена боя за Червената звезда…
Докладът започна и Джаксъм се приготви да слуша внимателно, но скоро разбра, че Уонзър говореше неща, които той ги знаеше. Така че, отново прехвърли мислите си към последните думи на Н’тон: „Когато даваш огнен камък на Рут — гледай да не му попадне в очите!“.
Като че ли му беше необходимо подобно предупреждение…Макар че …теоретически той знаеше как и защо учат драконите да дъвчат огнен камък. Но знаеше и, че често теорията се разминава с практиката. Може би ще трябва да потърси съвет от Ф’лессан?…
Той погледна приятеля си, който преди две години беше впечатал бронзовият Голант. Може би, по-добре не. Дълбоко в себе си все още смяташе Ф’лессан за момченце, което все още не разбира отговорността възложена на бронзовите ездачи. И добре, че на никой не каза и дума за това, как двамата се бяха промъкнали на родилната площадка и как Джаксъм беше пипал яйцето на Рут. Уейрът щеше да сметне това за доста сериозно провинение. Може би от гледна точка на Ф’лессан, няма нищо необикновено в това да учиш дракона си да дъвче огнен камък…