— От кога за теб станах „владетелю Джаксъм“, Бранд?
Устните на иконома потрепнаха
— От същата тази сутрин… владетелю Джаксъм.
— Не исках точно това.
Бранд леко кимна с глава.
— Както ни каза управляващият Литол, ти вече си достатъчно възрастен и напълно достоен за да преминеш Утвърждаване, владетелю Джаксъм, и ние… — икономът се усмихна дружелюбно и непринудено — ние трябва да се държим както подобава.
— Е, …благодаря.
Джаксъм, стараейки се да запази остатъците от душевното си равновесие, напусна стаята на иконома. Но зад първия завой се спря и се замисли над думите на Бранд. „Достатъчно възрастен и напълно достоен за Утвърждение…“ … И, като за капак на всичко лорд Грока напираше да го ожени за своята дъщеря. Да-а, на хитрия владетел на холд Форт нямаше и да му хрумне подобна мисъл, ако имаше някакви съмнения за Утвърждаването му.
Вчера, перспективата за бързото Утвърждаване щеше да го зарадва безкрайно, но днес го водеше до отчаяние. Стане ли веднъж владетел на Руат, вече няма да има никакъв шанс, дори веднъж да излети на бой срещу Нишките. А ако това е така, то той … не иска да е владетел на Руат. Тоест, все още не иска. И не му трябва жена, наложена му против волята му…
Трябваше да каже на Менолли, че няма никакви проблеми с хубавичките дъщери на фермерите — трябваше само да намигне и всяка от тях беше готова да му скочи на врата. Макар, че не гореше от желание да следва примера на своите връстници, които се завираха под всяка пола. Само това оставаше, да получи и репутацията на женкар, като Мерон или онзи глупак, синът на лорд Лоуди, когото Литол успя да си изпрати обратно под някакъв благовиден предлог. За лордовете не беше проблем да имат деца от която си жена поискат, но всичко си имаше граници!
Но все пак щеше да се наложи да потърси някоя хубава девойка. Срещите с нея, щяха да му дадат необходимото алиби, а той щеше да се заеме с по-важни работи.
Джаксъм разкърши рамене. Подчертаната вежливост на Бранд действаше вдъхновяващо. Сега, като си спомнеше, имаше и други признаци за промененото отношение на обитателите на холда към него — зает с мислите си за огнения камък, досега просто не беше ги забелязвал. Сети се, че Дилана в последните няколко дни престана да го тъпче с храна, а Дорс избягваше да му се мярка пред очите. Дори и Литол изостави сутрешната си заинтересованост за здравето на Рут и предпочиташе да говорят за работата, която трябваше да вършат през деня…
В деня, когато се върна от Главната Работилница на Ковачите, Литол и Финдер бяха толкова нетърпеливи да узнаят какво е говорил Уонзър, че цяла вечер Джаксъм им преразказваше целия доклад на Звездоброеца. И въобще не обърна внимание на странно притихналите подопечни на Настойника си. Още повече че Литол, Финдер и Бранд се държаха както обикновено…
А на другата сутрин, набързо закусиха и поеха на път — над току що засетите ниви се очакваше Нишковалеж.
„Трябваше да им го кажа много отдавна“, — помисли си Джаксъм, влизайки в стаята си.
Когато се грижеше за Рут, никой не трябваше да го безпокои — благодатно усамотение, което момчето едва сега започваше да осъзнава. Обикновено той чистеше дракона и го мажеше с масло рано сутрин или късно вечерта. Освен това ходеха на лов през три дни. Белият дракон беше по-малък от събратята си и се нуждаеше по-често от храна. Огнените гущери от холда съпровождаха Рут и пируваха заедно с него. Хората ежедневно хранеха своите питомци, но да изкоренят от тях инстинкта на ловци, беше невъзможно. Впрочем, никой не се беше и опитвал. Те се привързваха към хората в момента в който излизаха от яйцето, но внезапната уплаха или просто каприз веднага можеше да ги запрати Помежду, понякога задълго. А когато се завърнеха, те се държаха сякаш нищо не е станало.
Джаксъм знаеше, че днес Рут е в настроение за лов. Той усещаше нетърпението на приятеля си. Усмихвайки се облече тежките летателни дрехи и го попита дали има някакви предпочитания.
„Искам уерр, — отвърна драконът. — Сочен тлъст уерр от равнината. А не някакъв жилав от планините!“
И той изръмжа, красноречиво изразявайки отвращението си.
— Струва ми се, че наистина си гладен, — каза Джаксъм, влизайки при него в Уейра. Рут вдигна глава и леко го побутна с носа си в гърдите — прохладният дъх на дракона, преминаваше даже и през дебелите дрехи. Очите му преливаха в червени бликове. Той се доближи към металните врати и ги разтвори с предните си лапи.
Руатските огнени гущери се виеха из въздуха, възбудени от глада на Рут и самите те изпълнени с нетърпение. Старият кафяв дракон, обикновено седящ на стражевите скали, гръмогласно им пожела добър лов, а ездачът му им помаха с ръка.