Добре, че снабдяването с огнен камък не беше проблем. В холда винаги имаше запас за Уилт, стария кафяв дракон — на стражевите възвишения винаги имаше голяма купчина. Можеше да измъкне малко, пък и на Рут не му трябваше толкова, колкото на голям дракон…
Все пак работата опираше до липсата на време. Сутринта Джаксъм беше свободен само защото Рут трябваше да ловува. Освен това трябваше да се прибира в Руат по обикновения начин — нахранените дракони избягваха да влизат Помежду, така можеха да се разболеят сериозно…А следобед Литол щеше да оглежда пролетните посеви. И ако Джаксъм искаше да мине Утвърждаване и да стане Владетел, не трябваше да отсъства. Интересно, дали пък Лордовете не се страхуваха, че ще заприлича на баща си? Те бяха готови безкрайно да разсъждават за произхода, за кръвта и за това какво влияние оказва произхода на човека върху неговия характер. Дали ще заговори кръвта на Факс или ще е наследил чертите на майка си. Да, всички много обичаха да говорят за нея. Но трябваше само да спомене нещо за баща си и веднага прехвърляха разговора на друга тема. Дали се страхуваха да не тръгне по стъпките му? Или просто от вежливост не искаха да говорят лошо за мъртвите?
Джаксъм се беше пробвал да се постави в ролята на завоевател, като баща си. Как щеше да се разправи с Набол, с холд Форт…, впрочем не, холд Форт беше прекалено голям залък. Може би с Тилек? Или с Кром? Май също нямаше да стане — Керн, големият син на Нессел, владетелят на Кром, беше славен момък, как можеше да му отнеме нещо, което по право му принадлежеше?
Черупки! За какви завоевания може да става въпрос, когато не може да се оправи със собствената си съдба и съдбата на дракона си!
Рут се приближи сит и доволен, отдалеч се виждаше издутият му корем. Легна на дъхавата, затоплена от слънцето трева и започна да си облизва ноктите — беше много чистоплътен. Джаксъм го изчака, докато свърши и попита:
— Ще можеш ли да летиш след такъв обяд?
Рут обърна глава и го изгледа с укор.
„Аз винаги мога да летя. — Дъхът му беше с сладникав мирис на свежо месо. — Да не би пак да се безпокоиш?“
— Искам с теб да сме като истински ездач и дракон. Искам да се бия с Нишките — да седя на гърба ти, а ти да бълваш огън!
„Тогава давай да го направим, — каза Рут. — Аз съм дракон, а ти си моят ездач. Къде е проблема?“
— Навсякъде ни следват огнени гущери…
„Нали се разбра с дебелака, — така Рут наричаше Бранд, — да не ни преследват. Ето че, вече не се появяват. Тук ги няма!“
— Затова пък се появиха други, а ти сам знаеш, колко са приказливи. — Джаксъм си припомни казаното от Менолли и попита: — Тези, които са тук, за какво си мислят?
„За стомасите си. За това, че уеровете бяха тлъсти и угоени. За това, как добре са се наяли. За пръв път от толкова Обороти…“
— Ако им заповядаш да се махнат, ще те послушат ли?
Рут издаде звук, сякаш подсвиркна, фасетъчните му очи заблестяха — на дракона му стана смешно.
„Те ще се опитат да разберат защо. Но мога да им кажа, ако искаш. Може наистина ще се махнат за известно време…“
— Гущерите са си гущери, любопитството им е повече от здравия разум, — каза Джаксъм. — Добре де, както обича да казва Робинтън, неразрешими проблеми няма, трябва само да се помисли. Ами давай да помислим!
По целия път до Руат стомахът на Рут силно гъргореше. Повече от всичко му се искаше да се легне на топлите камъни и да заспи. Кафявият стражеви дракон го нямаше на обичайното му място и Рут се разположи на скалата. Джаксъм наблюдаваше приятеля си от главният двор, докато той не заспа, а после тръгна да търси Литол.
Дори и Бранд да беше говорил с Настойника, относно молбата му — това никак не си личеше по поведението на Литол. Той поздрави Джаксъм по обичайния си сдържан начин, и веднага го предупреди да не прекалява с храната, сякаш им предстоеше дълго пътуване. С тях щеше да дойде и Тордрил, един от старшите възпитаници на Литол, наследник на Владетеля на Иста.
Андемон, Водачът на гилдията на земеделците, беше изпратил нови семена за посев — бързорастяща пшеница. С това зърно вече бяха засявали пълните с личинки поля на юг. Тамошните растения израснаха учудващо здрави, способни да се противопоставят на болестите и да издържат на дълги засушавания. Сега Андемон искаше да разбере, как ще се „чувства“ пшеницата му в дъждовния северен климат.