Но Рут не беше просто изплашен, той направо трепереше от вълнение.
„Нещо не е както трябва!“ — съобщи той на ездача си. Очите му премигваха, също придобили отенък на сивото.
— Какво има, Рут? Да не би да е от крилото?
„Не. Не е крилото. Нещо в главата ми. Чувствам се…неправилно“. — Рут седна на задните си лапи, после отново стана и неспокойно заразтърсва крилете си.
— Заради това, че всички гущери изведнъж избягаха? Или се тревожиш за яйцето?
„Не е заради това, — отвърна Рут. — Огнените гущери са изплашени до смърт. Те си спомниха нещо, което много ги изплаши.“
— Намерили, какво да си спомнят, — изръмжа Джаксъм. Той се ядосваше на огнените гущери заради тяхната памет и способността им да си спомнят всякакви безполезни неща и които можеха да докарат чувствителният Рут до такова състояние.
— Джаксъм! — Менолли беше успяла да намине към Долните Пещери и сега му подаде няколко наденички изпросени от готвачите. — Финдер каза, че Робинтън иска да се върна в Гилдията на менестрелите и да съобщя в Форт Холд за станалото. Трябва и да маркирам гущерите…о, не виж! — тя показа гребена на Уейра, Звездния камък…стражевият дракон дъвче огнен камък!
— Дракони против дракони! — Той потръпна с цялото си тяло. — До това не трябва да се стига в никакъв случай.
Двамата мълчаливо се качиха на гърба на Рут и драконът излетя.
Качвайки се по стъпалата към уейра на кралицата, Робинтън мислеше по-напрегнато откогато й да е било в живота си. Прекалено много зависеше от това, което сега трябваше да се случи. Ставаше въпрос за бъдещето на цялата планета. Да, наистина той беше добре осведомен за нещата в Южния Уейр — но за какво му беше цялата тази информация, щом до този ден, с наивността на млад ездач, вярваше в неприкосновеността на Уейровете и най-вече на люпилната площадка. Робинтън се ядосваше на себе си. Пиемур го беше предупреждавал, а той не бе могъл да съпостави едното с другото и да разбере какво става.
Разбира се, можеше с голяма вероятност да се предположи, че в Южният ще решат да обновят кръвта на умиращия Уейр, като се обзаведат с млада, жизнеспособна кралица. Но дори и да беше дошъл до правилният извод, как ли щеше да убеди Лесса и Ф’лар, че Древните няма да се спрат пред нищо. Да откраднат яйцето! Предводителите само щяха да се изсмеят презрително…
Днес обаче никой не се смееше. Никой.
И откъде накъде бяха решили, че Старовремците ще се примирят с изгнанието и ще останат послушно на континента си. Вярно, че там климатът беше чудесен и земя, колкото си искаш…но пък бъдеще — нямаше. Може би, инициаторът беше Т’кул. Т’тон след двубоя с Ф’лар беше загубил енергията си и желанието си за каквото и да било. При това Робинтън беше почти сигурен, че двете Стопанки — Мерика и Мардра не са взели участие в историята с яйцето. Едва ли доброволно биха отстъпили водачеството на млада кралица. Може би една от тях беше върнала яйцето. Впрочем, едва ли. То беше върнато от човек, който познава много добре Бенденската люпилна площадка. Или от някой отчаян щастливец, който имаше късмета да премине Помежду направо в пещерата, а след това навън…
Робинтън за миг отново усети ужаса, преживян по време на липсата на яйцето. И потръпна, спомняйки си яростта на Лесса. Надали просто така тя ще се откаже от мисълта да вдигне ездачите на Севера. Едва ли просто така ще угасне в душата й безумният бяс, с който бяха отбелязани утринните събития. Ако тя продължи да настоява за наказание на южняците, то това ще докара на Перн бедствие, сравнимо с първото падане на Нишките…
Но сега яйцето беше върнато! Цяло, макар и „пораснало“ с десетина дни. Робинтън реши да се възползва от това обстоятелство. Вероятно щеше да успее да убеди Лесса да почака до излюпването на кралицата. Но ако се окаже, че с нея нещо не е в ред, тя със сигурност щеше да настоява за отмъщение…
Ще твърди, че щом яйцето вече е върнато, значи не трябва да се обвиняват всички южняци за това престъпление. Някой от Старовремците все още уважаваше правилата на честта. Без съмнение, някой беше осъзнал, колко сурово възмездие ще сполети крадците.
— Не много весел ден, — тъжно издудна зад гърба му нечий бас.
Робинтън искрено се зарадва на Главния ковач — поддръжката на този разумен човек, щеше да е добре дошла. Тревогата изостряше мрачноватите черти на Фандарел — Робинтън за пръв път забеляза признаците на възрастта и нездравата бледност около очите му.
Ковачът продължи:
— Да, за такова вероломство трябва да има наказание… Но не можем да го позволим!
„Дракони против дракони…“ — отново с ужас си помисли Робинтън. Но на глас каза: