Сега сме един ден след който тръгнахме. — изпревари въпроса му Рут. И добави гордо. — Аз винаги знам в кое време се намирам. — После се оплака. — Страшно ме сърби гърбът вляво от гребена. Сигурно е останала мръсотия.
Джаксъм започна да трие Рут с пясък, като внимаваше да не засегне болната лапа и не обръщаше внимание на собствените си рани. А когато малко по-чистият дракон влезе навътре в езерото за да поплува, момчето едва се държеше на краката си от умора. Той стоеше до коленете във водата и малките езерни вълни му припомниха деня на неговия „бунт“.
— Какво пък, — каза на глас той. — така или иначе се бихме с Нишките…
Победата в тази битка се беше отпечатала доживотно върху кожата му.
„Знаеш, че не ни беше до Нишките“ — напомни му Рут. — „Затова пък, сега вече зная, как се прави. Следващият път ще се справя много по-добре. Аз съм по-бърз от всички други дракони. Мога да се завъртя около края на опашката си и да премина в Помежду, дори да съм на една дължина над земята“.
— Зная приятелю, — усмихна се уморено Джаксъм. — Ти си най-добрия, най-бързия и най-умния дракон и на Северния и на Южния континент.
„Ти си гладен, уморен и почти замръзнал.“ — Рут доплува обратно до брега. — „Раните те болят. Моите също. Нека да се прибираме!“
Джаксъм знаеше, че така трябва да направят. Трябваше да намажат с балсам раните си. Проблемът беше, че Литол веднага щеше да познае изгарянията. Нито един драконов ездач не би могъл да сбърка следите от Нишки.
„А защо трябва да даваме обяснения на някого?“ — попита Рут. — „Направихме това, което трябва!“
— Логично, — Момчето потупа дракона по шията и уморено се качи върху него.
Стражевият дракон гръмогласно ги приветства от скалите. И веднага се озоваха сред ято огнени гущери отбелязани с цветовете на Руат, които ги съпроводиха до вратите на уейра.
И още с приземяването ги посрещна развълнувана прислужница:
— Владетелю Джаксъм, Кралицата се излюпи! Търсихме ви, но никъде не можахме да ви намерим…
— Имах други задължения, — отвърна той. — Слушай, донеси ми една купа балсам…
— Балсам? — Прислужницата се ококори.
— Да, балсам. Малко изгорях на слънцето.
Доволен от съобразителността си и независимо от това, че целия трепереше от студ в мокрите дрехи, Джаксъм отведе Рут в уейра и го накара да сложи ранения си крак на пейката. После скърцайки със зъби започна да се съблича. Нишката беше изгорила рамото му, хълбока и беше оставила дълъг белег на бедрото му.
На вратата се почука — прислужницата се върна учудващо бързо.
Джаксъм открехна вратата само колкото да се провре купата с балсама.
— Благодаря, — каза. — Би ли ми донесла и нещо топло за ядене. Супа, клах или каквото имате там на огъня…
Затвори вратата, разбърка балсама и го намаза върху изгорената лапа на дракона. Неволно се усмихна — от дълбоката му въздишка на облекчение, разбра че е подействал.
След това се зае със собствените си рани. Вече никога нямаше да протестира, когато го пратят да събира жилещата зелена гадост, от която го варяха…
След като обработи раната на лицето си, Джаксъм се погледна в огледалото. Щеше да остане белег с дължината на палец, нямаше какво да се направи. Само ако можеше…
— Джаксъм! — Литол влезе в стаята, веднага след като почука. — Пропусна Излюпването в Уейр Бенден. — Но видя момчето и замръзна на място. Джаксъм стоеше пред него почти гол и нямаше как да не види алените черти на лицето и рамото.
— Значи, кралицата се излюпи? Отлично… — отвърна той взе ризата си. Той вече се готвеше да каже на Настойника си за приключенията им с Рут … но в последния миг размисли. Драконът изглежда беше прав — те само направиха това, което трябваше да направят. В известен смисъл това си беше тяхна лична работа. Можеше да се каже, че действията му бяха, като подсъзнателно неосъзнато желание да изкупи вината си, когато, като малко момче се беше промъкнал тайно на люпилната площадка при яйцата на Рамот. Той завъртя глава и трепна, когато косата му докосна раната на рамото.
— Спомням си, че в Бенден много се тревожеха да не стане нещо на яйцето от преходите в Помежду…
Литол се приближи до него, гледайки го въпросително в очите. Джаксъм закопча ризата, затегна колана и размаза още малко балсам. Просто не знаеше какво да каже. После внезапно съобрази:
— Литол, ще погледнеш ли лапата на Рут? Дали съм направил всичко както трябва?
И зачака спокойно, искрено съжалявайки, че му се налага да е толкова потаен. За какво ли си мислеше Литол. Дали се досещаше? Защо така му потъмняха очите?… Джаксъм му беше толкова задължен. А като си спомнеше, как преди го мислеше за студен, твърд и безчувствен…