— Лорд Уорбрет предлагаше на Д’рам която и да е пещера, на южния бряг на остров Иста. Стори ми се, че той беше доволен… — Но Ф’лар поклати глава и менестрелът се замисли: — Впрочем — даже много…
Ф’лар се изправи и направи няколко крачки из стаята.
— Имаш ли някакви предположения, къде може да се е дянал? Ти му беше приятел. Може би, ще си спомниш нещо, което да ни доведе до някаква следа?
— В последно време, той разговаряше много малко. Просто седеше до Фанна и я държеше за ръката, — каза Робинтън. Колкото и да беше привикнал към мисълта за скоротечния човешки живот, верността на Д’рам към стопанката му и неговата мълчалива тъга при смъртта й, го караха да се просълзява. — Зная, че Грока и Санджел също предлагаха гостоприемството си. А освен това, той би могъл да се оттегли на всяко едно място на Перн и навсякъде с радост ще бъде приет. Но изглежда е предпочел да остане насаме със спомените си…може ли да те попитам Ф’лар, защо го търсите?
— Няма конкретна причина, просто се безпокоим за него.
— Олдайв спомена, че Д’рам е с напълно здрав разсъдък, ако това имаш предвид.
Ф’лар се намръщи и нетърпеливо отметна перчема си.
— Честно казано, Лесса много се притеснява. Когато нашата кралица не можа да намери Тирот, Лесса предположи, че Д’рам е отишъл някъде по-далече във времето, за да не ни натъжи със своето самоубийство. Аз мисля, че това е напълно в негов стил.
— Той сам направи избора си, — меко каза Робинтън.
— Зная. И никой не си и мисли да го осъжда, но ето че Лесса, не може да си намери място. И освен това, въпреки че Д’рам предаде водачеството и пълномощията си, неговите знания и опит са безценни. Особено сега. Той е уважаван…Накратко казано, той ни е нужен. Трябва да се свържем с него.
Робинтън си помисли, че може би той съзнателно се е скрил там, където няма да е лесно да бъде намерен. Но, Д’рам да се откаже да служи на Перн и на ездачите — такова нещо не можеше да се случи.
Но на глас каза:
— Може би му трябва време за да се съвземе.
— Той много се измъчи, докато се грижеше за Фанна, — отвърна Предводителят. — Ти сам прекрасно знаеш. А ако сам се е разболял? Кой ще му помогне?
— Извинявай за напомнянето, — внимателно каза Робинтън, — но Брекке не се ли опита да го намери с помощта на огнените гущери. Със своите и с тези които живеят в Уейр Иста?
Ф’лар се усмихна:
— Че как иначе! Тя настояваше да пробва. Но нямаше никакъв резултат! Разбираш ли, на гущерите, както и на драконите за начало им трябват някакви ориентири. А какво можем да им дадем?
— Нямам предвид, да ги изпращаме някъде. Просто да ги помолим, да си припомнят самотен бронзов дракон.
— За какво да ги помолим? Да си припомнят? — Ф’лар недоверчиво се разсмя. — Че те въобще могат ли да помнят?
— Сериозен съм Ф’лар. Те пазят много спомени. Откъде например, биха могли да знаят, че Червената Звезда… — Зейр протестиращо запищя и така се завъртя на рамото на Робинтън, че го одраска по врата с крилото си. — Ето, сам виждаш, споменеш ли я пред тях… Още преди полета на Ф’нор и Кант, всички огнени гущери знаеха, че ТЯ е смъртно опасна и не може да бъде достигната. Колкото и да съм ги питал, те повтарят само едно — някога всички са се страхували от нея. Кой е бил това, и как са могли да го запомнят? Техните предци, когато предците на сегашните ездачи, са се опитали да щурмуват Червената Звезда? Ф’лар замислено гледаше Майстора.
— Това не е първият случай — продължи той — когато спомените им се потвърждават. Майстор Андемон предполага, че е напълно възможно гущерите да помнят всички необичайно, на което дори и само един е бил свидетел. Животните, в края на краищата се ръководят от инстинкти. Може би и сега си имаме работа с някаква разновидност на инстинкт?
— Нещо не ми е много ясно, — каза Ф’лар, — по какъв начин ще използваш спомените на огнените гущери в търсенето на Д’рам.
— Много просто. Ще ги помоля да си припомнят, не са ли видели, самотен бронзов дракон. Гледка достатъчно необичайна, за да бъде забелязана и запомнена! — На лицето на Ф’лар се отрази съмнение и Робинтън добави: — Уверен съм, че ще се получи, особено, ако помолим Рут да поговори с тях.
— Да. Единствено от него не се страхуваха, когато ги беше нападнал страхът от драконите. Те буквално го обсаждаха. Джаксъм ми разказваше, че където и да се появят, гущерите веднага се домъкват за да си поприказват с Рут. Сред тях все ще има поне един, който да си спомни, това което ни е нужно.
— Ако това помогне да разсеем страха на Лесса, — каза Ф’лар, — готов съм да забравя неприязънта си към тази летяща напаст.
— Ще ти го напомня. — Робинтън се усмихна.