Хвана Джаксъм под ръка и го накара да стане усмихвайки се заговорнически. Щом излязоха на корниза, видяха тълпата събрала се пред стъпалата на кралския уейр. Ездачите и жените от долните пещери се стичаха от целия Уейр да приветстват Д’рам и неговият бронзов.
— Приятно е да напускаш Бенден, когато всички са в добро настроение! — каза Менолли, когато се издигнаха във въздуха.
Джаксъм се канеше да я остави на поляната пред Гилдията на менестрелите и веднага да се върне в къщи. Но едва Рут съобщи за пристигането си на стражевия дракон и почти веднага край него запърхаха Зейр и малка кралица отбелязана с цветовете на гилдията.
— Това е Кими, кралицата на Сибел!!! Сибел се е върнал! — радостно се провикна Менолли. Джаксъм не помнеше някога да се е радвала така.
„Стражевият дракон казва, че Главният менестрел иска да ни види. И Зейр твърди същото“ — каза Рут. После добави радостно — „И аз съм поканен!“
— Как може Майсторът да не те покани? — каза Джаксъм. — Той трябва непременно да ти отдаде дължимото! — и още не забравил несправедливото отношение, нежно погали шията на Рут.
Робинтън и някакъв човек с отличителен знак на майстор се спуснаха към тях от Работилницата. Когато се приближиха, Менестрелът разтвори ръце и прегърна едновременно Джаксъм и Менолли. След това се случи нещо, което смути момчето още повече — другият менестрел буквално измъкна Менолли от прегръдката на Майстора, повдигна я, целуна я и я завъртя. А огнените гущери вместо да протестират направиха над главите на хората истински въздушен килим, сплитайки криле и гъвкавите си вратове. Джаксъм знаеше, че кралиците рядко се разбират добре помежду си, но Красавица се прегръщаше с непознатата кралица, както Менолли с непознатия мъж. Джаксъм неволно хвърли поглед към Главния менестрел — интересно дали това му харесва? — и видя широка самодоволна усмивка на лицето на Робинтън. Но когато видя погледа на момчето, бързо стана сериозен:
— Хайде Джаксъм! Менолли и Сибелл не са се виждали няколко месеца. Нека си поговорят на спокойствие, а аз нямам търпение да чуя твоята версия на историята за търсенето на Д’рам!
И го поведе към Работилницата. Менолли се измъкна от обятията на Сибел и нерешително тръгна след тях:
— Майсторе?…
Джаксъм забеляза че пръстите й бяха все още преплетени с тези на приятеля й. Момичето явно се разкъсваше между привързаността и дълга, не знаейки как да постъпи. А Сибелл само се усмихваше
— Какво? — Робинтън се възмути привидно. — Нима Сибел не може да получи дори една малка част от твоето време, след дългата раздяла? — и добави по-меко: — Остани с него момиче, той има какво да ти разкаже. А аз ще си поговоря Джаксъм.
Вече на входа на Работилницата Джаксъм още един път се обърна и погледна към Менолли и Сибелл — те вървяха прегърнати бавно по края на поляната, а огнените им гущери кръжаха над тях…
— Значи — попита Робинтън, — ти доведе Д’рам и Тирот обратно?
— Аз само ги намерих. А предводителите на Бенден ги върнаха днес сутринта… по бенденско време, имах предвид.
— Значи, наистина са били в онзи залив? Както предположих?
И майсторът менестрел покани Джаксъм в кабинета си.
— Да, преди двадесет и пет Оборота. — момчето, без да чака повече въпроси разказа всичко. Робинтън беше забележителен слушател — много по-разбиращ и по-внимателен от Лесса и Ф’лар, така че Джаксъм се справи отлично с непривичната за него роля на разказвач.
Робинтън го слушаше, изтегнал се в креслото си и по навик метнал единия си крак на масата. Когато Джаксъм стигна до спомените на огнените гущери за хората, той рязко се изправи.
— Хора? Те са видели там хора?
Джаксъм трепна от изненада: тази част на разказа му разтревожи Предводителите на Бенден и предизвика у тях недоверие. А Робинтън се държеше така, сякаш очакваше да чуе точно това.
— Винаги съм твърдял, че ние сме се преселили от Южния, — сякаш на себе си промърмори менестрелът.
Джаксъм продължи, но скоро забеляза, че Майсторът вече не слушаше толкова внимателно, макар че кимаше и от време на време задаваше въпроси. А когато стигна до края на историята, как с Менолли се бяха прибрали в Уейр Бенден, като не забрави да спомене за благодарността си към Мнемент, разрешил на Рут да се нахрани, Робинтън се намръщи, облегна се с лакти на масата и внимателно се вгледа в него: