— Я повтори още веднъж, какво казаха гущерите за хората?
Зейр, който седеше на рамото му, въпросително изписка.
— Лошото, майстор Робинтън, е че те почти нищо не можаха да кажат. Така се развълнуваха, че беше невъзможно да разберем каквото и да е. Може би Менолли ще може да разкаже повече — с нея бяха Красавица и трима бронзови Но…
— А какво казва Рут?
Джаксъм вдигна рамене.
— Казва, че картините им са били прекалено объркани. Гущерите са говорели само за техните хора. Аз и Менолли не сме били от тях.
Джаксъм се протегна и взе купата с клах — гърлото му беше пресъхнало. Почтително напълни чашата на менестрела, и той замислено я пресуши…
— Хора, — промърмори най-накрая Робинтън и даже зацъка с език. Изправи се толкова бързо, че Зейр сърдито писна и се впи в рамото му с нокти, за да не падне. — Хора, и при това толкова отдавна, че в паметта на гущерите са се съхранили само размити образи. Колко интересно… колко невероятно интересно!
Менестрелът се заразхожда из стаята разсеяно галейки неодобрително писукащия Зейр.
Джаксъм погледна през прозорец към Рут, който се грееше на слънце по средата на двора, облепен с ято местни огнени гущери.
После се заслуша в хора на учениците, разучаващи балада и се учуди, колко често ги прекъсваше наставникът им — според него те си пееха съвсем добре.
Полъх топъл вятър влетя през прозореца, носейки мирис на лято… Джаксъм усети ръката на Робинтън върху рамото си и това го върна в реалността.
— Ти се справи отлично момче, но сега е време да се върнеш в Руат. Виждам, че заспиваш прав. Този скок във времето ти е изсмукал повече сили отколкото ти се струва.
Робинтън го изпрати до двора, като по пътя го накара още един път да си припомни разговора с огнените гущери.
— Мисля си — каза той после, че благополучното завръщане на Д’рам и Тирот — не е най-важното. Мисля си, че не сбърках, като реших да се обърна за помощ към вас двамата с Рут. Не се учудвай, ако пак ви обезпокоя — с разрешението на Литол разбира се.
Дружески стисна ръката му и се отдръпна настрани.
Момчето се метна на гърба на Рут, а огнените гущери пронизително запищяха, недоволни от раздялата с белия дракон.
Докато Рут набираше височина, Джаксъм приветливо помаха на Майстора. Фигурата му бързо се смаляваше. После се обърна към реката, търсейки с поглед Сибел и Менолли, за да начеше любопитството си. Когато ги откри му стана ясно, че тези двамата ги свързва нещо повече отколкото обикновено приятелство.
Не полетя направо в Руат. Литол не го очакваше да си прибере в определен час. Огледа се и като не видя наблизо огнени гущери, помоли Рут да поеме към фермата на Фидело Драконът се съгласи така весело, че момчето се замисли да не би приятелят му да предвижда мислите и желанията му, преди самия той да си ги е изяснил?
На запад беше почти обяд. Джаксъм усещаше мъчителната необходимост да се види с Корана и се чудеше как да измъкне момичето извън холда, без да привлича излишно внимание.
„Тя идва“, — каза Рут и направи вираж, за да може ездачът му да види Корана, която се спускаше по пътеката към реката. Джаксъм се зарадва на щастливото стечение на обстоятелствата и нареди на Рут да кацне на речния бряг, където жените от фермата обикновено перяха дрехите.
„Реката не е много дълбока, — като между другото каза Рут, — но виждам нагрята от слънцето скала: смятам да полежа и да се погрея“. — и без да чака отговор, плавно се заспуска надолу, към реката покрай праговете, където водата кипеше от ударите в камъните. Избра си по-голяма скала и внимателно кацна, пазейки се да не закачи с крилата си клоните на сенчестите дървета.
„Тя идва“, — повтори Рут и приведе рамото си за да може ездачът му да слезе.
Внезапно Джаксъм беше овладян от противоречиви желания и съмнения. В главата му зазвучаха ядните забележки на Миррим. Рут отдавна беше достигнал полова зрялост и все пак…
„Тя идва и на теб ще ти бъде добре с нея. А ако на теб ти е добре и на мен ми е добре, — каза Рут. — Когато си с нея, ти се успокояваш и се чувстваш щастлив и това е хубаво. А на мен ще ми бъде добре и топло тук на слънце. Така, че тръгвай!“
Джаксъм вдигна глава, учуден от настойчивостта на приятеля си. Очите на Рут меко блестяха в зелено и синьо, което малко противоречеше на тона му.
А после Корана се показа иззад завоя на пътеката и го видя. Тя изпусна кошницата, която носеше, разсипа дрехите, дотича до Джаксъм, увисна на врата му и го разцелува с такава неподправена радост, че той просто спря да мисли…
Вдигна момичето и го отнесе на мекия мъх, който покриваше като килим земята зад храстите. Там не можеше да ги види нито Рут, нито който и да е друг. И двамата нямаха търпение да наваксат пропуснатото от последното му посещение във фермата.