— Аз сам ще наблюдавам за обучението му, — продължи Н’тон. — А колкото до чувството на отговорност, можем да не се безпокоим. То е здраво вкоренено в него…Така че с твое позволение, ще го науча да лети в Помежду, когато стане готов. И смятам — той кимна към владетелите на холдовете, които спореха за нещо с Лесса, — колкото по-малко говорим за тези полети, толкова ще е по-добре…
Н’тон и Ф’лар се спогледаха и Джаксъм усети някакво напрежение във въздуха. Но изведнъж от скалите протръби, първо Мнемент, а после и Рамот.
— Те са съгласни с мен, — тихо каза Н’тон.
Ф’лар поклати глава и отметна перчема си от челото.
— Ф’лар, все пак Джаксъм напълно си заслужи да бъде наричан ездач, — присъедини се към Н’тон, Ф’нор. — А щом е така, то решението трябва да вземе Уейрът, а не владетелите. А и Рут е бенденски дракон!
— Именно, цялата работа е в отговорността, — каза Ф’лар гледайки намръщено двамата ездачи. След това вдигна поглед към Джаксъм.
Момчето не разбираше нищо от това, за което говореха, ясно беше само, че сега се решаваше съдбата му — на него и на Рут.
— Добре де, — предаде се най-накрая Бенденският Предводител. — Добре, нека се учи да лети Помежду. Ако му забраним, тогава със сигурност ще пробва сам… Нали, Джаксъм? Или в теб не тече Руатска кръв?
— Д-да, Предводителю?. — Джаксъм не смееше да повярва на късмета си.
— Не мисля, че ще се опита сам, — подсмихна се Н’тон. — Според мен, Литол малко се е попрестарал с някои неща…
— Обясни, — кратко каза Ф’лар, но Ф’нор предупредително вдигна ръка.
— Тихо… Литол идва насам.
Лордът Настойник вежливо се поклони на всички и се обърна към Джаксъм:
— Ще ви бъде ли удобно, лорд Джаксъм, да отведете своя приятел в Уейра и да се присъедините към нас в залата?
Скулата му потръпна в тик. Бързо се обърна, и закрачи обратно.
„Ако искаше да ми каже нещо, той щеше да го каже сега“, — помисли си тъжно Джаксъм.
Н’тон отново го шляпна по коляното и му намигна:
— Ти си славно момче, Джаксъм. И ездач!
После забърза след Ф’лар и Ф’нор.
— Слушай, Литол, няма ли начин по случай днешното знаменателно събитие на масата да се появи бенденско вино? — долетя през двора гласът на Главния менестрел. А Лесса, смеейки се го попита:
— Кой ще посмее да ти предложи нещо друго, Робинтън?
Един след друг гостите се изкачваха по стълбите и изчезваха зад вратата. Огнените гущери, пронизително пищяха пикираха и се стрелкаха навътре и навън от холда, като едва не закачаха с крилата си Робинтън.
Тази гледка развесели Джаксъм, който вече беше тръгнал с Рут към тяхното общо жилище. Вдигна поглед нагоре и забеляза, че зяпачите по прозорците също са напуснали местата си. Той от все сърце се надяваше, че Дорс и компанията му са наблюдавали полета и това, че говореше като с равни с тримата най-велики ездачи на Перн. Да, сега Дорс ще си прехапе езика, съвсем скоро Джаксъм и Рут щяха да се учат да летят Помежду. Нещо, което на млечния му брат не би се и присънило!… А честно казано доскоро и на самия него не би могло. Не, наистина, ако не беше Н’тон…Сега Дорс не само ще си прехапе езика, а направо ще си го погълне!…
Рут самодоволно заръмжа в отговор на мислите му. В дворчето пред стария хамбар, драконът спря и наведе рамото си към земята, помагайки на момчето да слезе.
— Сега можем да летим, — каза Джаксъм. — Сега винаги можем да отлетим далече от тук. А след като се научим да минаваме в Помежду, ще пътешестваме из целия Перн. Където си поискаме. Ти се справи чудесно Рут! Чудесно! Моля те, не се сърди че толкова несръчно се ударих в гребена ти. Зная, че още не съм добър ездач. Но ще се науча! Ще видиш!
Рут го последва в Уейра: очите му преливаха в ярко синьо показвайки доволството му.
Там Джаксъм измете праха и парчетата кожа останали по камъните от нощта.
— Ти летя страхотно, Рут, — повтаряше без да спре той. — Те казаха, че ти може да се завъртиш около края на крилото си!…
Драконът протегна глава и Джаксъм започна да го чеше по чувствителните места над очите. Защо ли трябваше да ходи в залата когато истинският виновник за тържеството не можеше да присъства?…
Когато огнените гущери полетяха към вратата, Робинтън се притисна към металната рамка и заслони лицето си с ръце. Не беше излишно да е предпазлив. Впрочем у дома му, в Гилдията на Менестрелите всички огнени гущери бяха обучени отлично — благодарение на старанието на Менолли. Робинтън се усмихна на учудено-изплашеното възклицание, което издаде Леса. Гущерите прелетяха край всички като вятър, но менестрелът не бързаше да се махне от вратата. Той знаеше какво ще последва — секунда по-късно ятото се втурна назад. Робинтън дочу, как Лорд Грока гълчеше малката си кралица Мерг. А после отнякъде се появи бронзовия Зейр и кацна на рамото на менестрела. Сърдито изсъска, сякаш се сърдеше на Майстора, че нарочно се е скрил от него и се намести по-удобно върху кожената подплънка пришита на рамото.