— Към езерото Рут! Лети към езерото!
„Сега за теб е по-добре да бъдеш тук“ — за негово изумление отвърна драконът. — „Огнените гущери казват, че момичето е на горната поляна.“
Рут отново пое инициативата и плавно се заспуска към полето, където младата пшеница се люлееше от вятъра, ярко зелена в лъчите на обедното слънце и където Корана размахваше мотиката, изкоренявайки плевелите, заплашващи да развалят реколтата.
Драконът плавно се приземи в края на тясната ивица земя между посевите и каменния дувар. Корана първо се учуди на неочакваното посещение, после приветливо помаха с ръка. Но не побягна към него, както обикновено — започна да подрежда косите си и да трие потта от лицето си…
— Джаксъм, — започна тя. — Не трябваше…
Но Джаксъм вече беше покрил устните й със своите. Прегърна момичето, но усети нещо твърдо и без да отлепя устните си, взе от нея мотиката и я запрати надалече. Корана не очакваше такъв обрат и се опита да се измъкне, но напразно. Тя ухаеше на земя, а косите й на топъл вятър и слънце. А някъде там далеч, далеч беше онази зелена с нейния дразнещ писък. И ездачите, стълпили се в Долните пещери, развълнувано чакащи да я хване най-бързия, най-силния, най-хитрия дракон. А в неговите обятия беше Корана и меката сива земя им служеше за постеля. Напразно Джаксъм се опитваше да прогони от паметта си видението на ездачите, които бързаха към Долните пещери; насмешливият крясък на зелената все още кънтеше в ушите му…
Но не се възпротиви на познатото, ласкаво умствено докосване на Рут, когато настана мигът на блаженство, а с него — облекчението за душата и тялото.
На другата сутрин Джаксъм не можа да се застави да отиде на тренировки във Форт Уейр. За щастие, Литол и Бранд още в ранни зори тръгнаха по работа към далечна ферма, като взеха със себе си и приемните-подопечни — така че нямаше кой да го попита, защо кисне в холда. А следобяд отлетя с Рут при езерото, където го чисти и търка толкова дълго време, че драконът се поинтересува, какво му става.
— Обичам те Рут. Ти си мой. Много те обичам, — каза Джаксъм. Колко му се искаше да добави с предишната щастлива увереност, че е готов да направи всичко за приятеля си. — Много те обичам — повтори той през зъби, скочи от гърба му във ледената вода и се гмурна колкото се можеше по-дълбоко.
„Струва ми се, че огладнях“ — каза му Рут, докато Джаксъм се бореше с налягането на водата и недостига на въздух в дробовете си.
Жадно дишайки, момчето изплува на повърхността и си помисли, че това може и да послужи за развлечение.
— На юг от Руат — каза той — има ферма, където отглеждат уери.
„Чудесно!“ — предаде Рут.
Джаксъм бързо се подсуши, облече дрехите си и без да забележи уви около врата си мократа кърпа. Оседла Рут и едва, когато минаха в Помежду, осъзна глупостта си — мъртвешкият хлад проникна мигновено през мократа тъкан. Това можеше да свърши в най-добрия случай с простуда.
Рут ловуваше с обичайната за него бързина и прецизност. Появиха се огнени гущери, съдейки по цветните им маркери, всички бяха местни — изглежда белият дракон се беше съгласи да раздели с тях пира си. Джаксъм разсеяно ги следеше. Рут беше напълно зает с лова и храната — най-подходящото време за размисли без пречки.
Джаксъм беше недоволен от себе си. Споменът му за това как се отнесе с Корана, сега предизвикваше у него непоносимо отвращение. И най-гадното бе, че тя напълно достойно отговори на похотта му. Той чувстваше, че вчерашното по някакъв начин е повлияло на отношенията им, които преди бяха като невинна игра. Като утешение можеше да мине, че после и помогна да завърши работата си, прекъсната с появяването му — значи в крайна сметка Фидело няма да го държи отговорен за несвършена работа — брат й трепереше над новата пшеница. Не, все пак не трябваше да постъпва така с Корана. Подобно поведение, нито можеше да се разбере, нито да се прости…
„А на нея много и хареса“. — мисълта на Рут го докосна толкова неочаквано, че той подскочи:
— А ти откъде знаеш?…
„Когато ти беше с Корана, нейните преживявания бяха много силни и подобни на твоите. — отвърна драконът. — Затова ги и усетих. Иначе не я чувствам.“
В гласа на Рут нямаше съжаление — той просто съобщаваше факти. А може би дори се радваше, че контактът беше ограничен.
Драконът вървеше към него през полето — от тлъстите уери не бе останало много. Джаксъм видя, как фасетъчните му, приличащи на скъпоценни камъни очи смениха червените отблясъци на глада в синьо — на удоволствие.