Но повече от всичко друго го поразяваше равнодушието, с което Неси се занимаваше със своето сексуално всекидневие. Разбира се, Алекси не знаеше как той се държи със своите многобройни приятелки насаме. Но по телефона Неси разговаряше с тях много сухо и делово, приемаше срещи или отказваше категорично и кратко, без да споменава имена, без да търси извинения или оправдания, без да изтърве нито една интимна дума. Със същото делово изражение ги въвеждаше в стаята си, когато те му позвъняха на вратата, а понякога въвеждаше по две и по три. Никога не им се усмихваше. Никога не ги изпращаше повече от прага на своя дом, макар че някои от тях закъсняваха до полунощ. Не бе забелязал никога да ги почерпи с нещо, дори с най-обикновена лимонада, дори с чаша вода.
Постепенно Алекси започна да се дразни. Той дори не разбираше колко това е спасително за самия него. Всичко, което може да измести пустотата, е хубаво и добро, дори разочарованието, обидата и унижението. А тия само го дразнеха, това бе всичко. А дали наистина на света не се бе извършило това, което някои наричаха сексуална революция? Не, глупости, каква сексуална революция? Може ли да се нарича революция нахалството, безочливостта, вопиещото безсрамие? В никакъв аспект това не можеше да се нарече ни свобода, ни нравственост. А за някакво истинско човешко чувство като че ли дума не можеше и да става.
Веднъж Алекси загуби съвсем търпение. И когато веднъж през хола му като тромави крачещи екскаватори минаха две момичета и изчезнаха зад вратата, той не можа да се стърпи.
— Почакай малко! — спря той сина си.
Неси наистина спря, погледът издаваше вътрешното му отегчение.
— Какви са тия момичета, които се мъкнат тук? — запита Алекси враждебно.
— Мои приятелки — отвърна Неси.
— А какво разбираш под тия думи?
— Това, което всички разбират.
Алекси едва не изръмжа вътрешно. Много му се искаше да залепи в тоя миг една хубава плесница на това надменно красиво лице.
— Слушай, аз не съм никакъв старомоден дурак — каза той с едва прикрито раздразнение. — Много добре знам какво значи младежка дружба. И докъде тя може да стигне — добави той иронично. — Но това, което виждам тук, ми прилича повече на разврат, ако ти е известен, разбира се, смисълът на тая дума.
— Не, не ми е известен — отвърна сухо Неси. — Аз не правя нищо повече от това, което правят хората и животните.
— А какви са тия сюрии момичета? Това нормално ли е?
— Мисля, че е съвсем нормално — отвърна Неси. — Не само нормално, но и разумно. В едно свободно общество и тия отношения трябва да бъдат съвършено свободни.
— Свободни не значи разпасани. Човекът не е животно.
— Знам, че не е! — отвърна с досада Неси. — И точно за това. Там, където липсват инстинктите, нали нещо трябва да ги замести. А за хората няма по-добър стимул от разнообразието. Или поне аз не познавам такъв!
Алекси неволно се понамръщи. До тоя момент дори не подозираше, че момчето може да има някакво вътрешно оправдание.
— А тебе известно ли ти е докъде води това разнообразие? — До пълно еднообразие, до мъртвило.
— Да, знам — отвърна Неси. — Важното е да изминеш пътя — по-къс или по-дълъг, все едно. И след това ставаш напълно свободен.
— За какво свободен?
— Как за какво? За себе си, естествено. За своите мисли, за своята работа, все едно. Дори животното не се занимава постоянно със своите детеродни инстинкти.
С това разговорът между тях завърши. Алекси се прибра в кабинета си с чувство на поражение. Бе загубил, разбира се, тая малка словесна схватка, и то по доста безславен начин. Може би момчето беше право за себе си. Особено пък ако наистина има съвсем бедно въображение, както твърдяха учените мъже. Алекси отдавна знаеше, че бедното въображение понякога е по-лошо от бедния живот. Знаеше го още от своите студентски години. Неговата малка таванска стаичка в Лозенец бе наситена и пренаситена с въображаем живот — интересен, красив, богат, по-пълен от всичко, което човек може да срещне на пътя си. Той просто мечтаеше да се прибере вечер у дома си, да остане сам с мечтите си, толкова съвършени и в същото време толкова покорни, колкото неговото въображение имаше сили да си ги създаде. Сега всичко това бе загубено завинаги. Той бе станал по-беден от всеки друг път в живота си.