Алекси се върна у дома си съвсем объркан. Неси беше прав за себе си. И Трифон беше прав за себе си. Но не могат всички да бъдат прави за себе си. Тогава няма да има общество, а сбирщина от хора, които едва се търпят и понасят. Щом Трифон не може да помогне на дъщеря си, та той ли ще успее? Нищо, може би така е по-добре. Все пак Руми не беше като другите, Руми беше момиче. И защо трябва да смята, че е безсрамна, когато може би тя е просто естествена. И в края па краищата всяка по-дълга връзка предполага известни взаимни чувства. А това най-много липсваше на Неси.
Но приятелството между Неси и Руми продължи малко повече от месец. След това и Руми изчезна така внезапно, както се бе появила. Алекси почака няколко дни — може би се бе разболяла, може би бе заминала някъде. Но Руми не се появи повече.
— Какво стаза с Руми? — не се стърпя най-сетне Алекси.
— Нищо, разделихме се — отвърна спокойно момчето.
— По чие желание? По твое? Или по нейно?
Неси се намръщи.
— Слушай, татко, мене хората ме отегчават — каза той без желание. — Защо трябва да се отегчавам?
— И все пак хората не са вещи… Не можеш да ги захвърляш, когато ти скимне.
— Никой човек няма право да слага друг под своята зависимост! — отвърна мрачно Неси. — По никакъв повод. Ни със силата, ни със слабостта си. Та това е по-отвратително от всяка политическа тирания.
Алекси замълча. Какво можеше да му отвърне? И все пак не можеше да се оттегли току-тъй — без никаква съпротива.
— Ти изобщо вярваш ли в нещо на тоя свят?
— Защо трябва да вярваш! — погледна го презрително Неси. — Достатъчно е да мислиш правилно. Ето това е всичко. И Декарт го е казал само с две думи: „Мисля, значи съществувам.“ Според мен това изчерпва всички възможности.
— Ти никога няма да бъдеш щастлив! — отсече внезапно Алекси. — Човек има и сърце, ако си чул нещо по този въпрос.
— Сърцето е само една жалка помпа! — отвърна Неси. — Казват, че най-много на човешкото сърце прилича свинското!
Алекси се завря в кабинета си като подгонен язовец. Чувството на поражение отново загорча в устата му, както след всички други разговори с момчето. Ако умът е най-съвършеното и най-важното, което имаме, тогава Неси е безусловно прав. И неговото пълно удовлетворение би трябвало да се нарече щастие. Нещастници ли са били великите умове на епохите? Самотници? Не, не… Пък и тъй да е било — все пак това е най-голямото, към което един истински човек може да се стреми.
От входното антре през хола към стаята на Неси отново зашляпаха малките крачещи екскаватори. Алекси все тъй се криеше в кабинета си като язовец. Беше лято, градът се обезлюди. Пустите улици навяваха неизмерима скука. Всеки гледаше да се измъкне някъде — към морето или планините — само да се опаси от задушната бензинова воня. Алекси се къпеше по цял ден в собствената си пот, не мислеше за нищо, не работеше. Само Неси изглеждаше все тъй съвършен, невъзмутим, спретнат, със сако и вратовръзка, без нито капчица пот на лицето си. Както винаги, не ходеше никъде на почивка, за него всяко безделие беше непонятно и абсурдно.
В един от тия летни дни в кабинета му внезапно нахлу Трифон. Изглеждаше нещастен, изпотен, победен без остатък. Малко стреснат, Алекси го покани да седне. И Трифон не седна, а просто се изтърси върху креслото, сякаш искаше да смаже пружините му.
— Какво е станало? — запита Алекси стреснат.
— Какво е станало ли? — изригна с неочаквана сила Трифон. — Станало е туй, че ще си имаме внуче.
Алекси съвсем онемя. Дори Трифон не очакваше, че тая новина ще му направи такова потресаващо впечатление. Дори пребледня малко, устните му съвсем пресъхнаха.
— Сигурен ли си? — запита той тихо.
— Напълно, бяхме на лекар.
Алекси отново потъна в себе си — така дълбоко, сякаш беше сам в тесния нагорещен кабинет. Трифон, който се бе съвзел малко, го гледаше с недоумение.
— Е, какво? Няма ли да ми кажеш нещо? — попита той най-сетне.
— Детето трябва да се роди! — промълви едва чуто Алекси.
— Ето това исках да чуя от тебе! — възкликна Трифон зарадван. — Трябва да поговориш с твоя хаймана… Трябва да го подготвиш…
Алекси го погледна стреснат.
— Ти имаш ли ум в главата? — възкликна той. — Неси нищо не бива да знае.
Сега пък Трифон се обърка.
— А как? — попита той. — Зер детето ще се роди без баща?
— Ти смяташ, че Неси може да бъде баща? — попита поразен Алекси. — Та той е едва на десет години. Искаш да имаш зет урод?
Тая дума малко стресна Трифон, но не го сломи. Той се възпротиви енергично. Момче като момче, красиво, умно. Да изпревариш другите не е ни порок, ни престъпление. Порок е да изостанеш зад другите. На Алекси беше нужен цял час, за да обясни на своя приятел, че Неси не е момче като момче, че не може да живее с никои друг освен със себе си, че е студен и престъпен егоист, че ще направи дъщеря му нещастна.