Разбира се, предпочиташе летните утрини, спокойни, тихи, набъбнали от скрити светлини и блясъци. Стоеше на прозореца, дишаше дълбоко и силно — точно както е препоръчано в медицинските статии. Имаше много слабо обоняние, тъй че не усещаше тежката воня на бензин и смазки, която все още се излъчваше от асфалта. Не се зазяпваше излишно в далечната руменина на изгрева. Мимоходом поглеждаше пустите фасади от насрещната страна на улицата. Повечето прозорци бяха отворени, в тях се отразяваха улиците, тополите, дори далечната планина с бялата шапка на облаците.
Точно в пет и десет минути Неси се появяваше на булеварда в син анцуг и безукорни бели кецове. Маршрутът му бе точен и неизменен — едни и същи улици, ъгълчета, квартални градинки. Точно за шестнайсет минути пристигаше в парка. Някъде зад кулата на телевизията правеше кратка утринна гимнастика. Следваше кросът — точно петнадесет минути. Може би това бе най-хубавото, което правеше в своя монотонен живот — бягаше силно, енергично, с дълбоко усещане за вътрешна мощ и жизненост. Настървяваше се от това бягане, изпълваше се с някаква непонятна физическа алчност. И все пак никога не се увличаше и не забравяше себе си. Неговият неумолим вътрешен часовник го спираше точно на секундата. Почиваше пет минути. След това премерваше пулса си — винаги петдесет и два удара, неизменно ден след ден и година след година.
Най-приятно му беше връщането до дома. Сам не разбираше защо. Вървеше не по алеите, а по пътеките през гората, още влажни и меки от накапалите листа. В гората беше много тихо, само от време на време някой кос изшумоляваше в храстите. Но Неси не беше човекът, който ще се зазяпва около себе си. Катерички се премятаха по клоните на дърветата — той не ги виждаше. Сърни прекосяваха алеите — не спираше да ги погледа. И все пак тихото спокойствие на гората по някакъв необясним начин преливаше в него, изпълваше го с вътрешен мир и сила. Само тук, в гората, той неясно и смътно долавяше смисъла на тая досадна дума, която непрекъснато му навираха в очите — природа. Само тук, в гората, мозъкът му сякаш притихваше до неуловимост, без това да предизвика у него тревога или недоумение.
Точно в седем и половина Неси прекрачваше прага на своя кабинет. И винаги спираше за миг там, изпълнен с някакво вътрешно задоволство. Тая малка стаичка беше всъщност неговата единствена законна територия под небето. Само тук той бе истински господар на мислите си. Само тук напълно осъществяваше себе си. Или поне това, което знаеше, че съществува в него, своя ум преди всичко, неговата лакомия и ненаситност. Съзнанието му за пълнота заменяше у него това, което у обикновените хора се нарича удовлетворение или радост. Даже дърветата виждат слънцето. Даже мравките познават много добре закона за земното притегляне. А Неси? Носеше ли в себе си поне зрънце от земното щастие? И къде се криеше то? За него нямаше нищо истинско извън светлите стени на кабинета му.
На тая възраст Неси вече познаваше хората. Не ги разбираше, но ги познаваше. Беше ги изучил чрез книгите за човешкото поведение. Беше се опитал да проникне в тях чрез литературата. Никога не съжаляваше, че няма душевното съдържание на обикновените хора. Ако съдеше от Фройд, това нещо беше неизмеримо отвратително. Ако съдеше по Достоевски, то бе по-страшно от бездна. Ако съдеше от своите наблюдения, то беше нещо слабо, неосъзнато и хилаво. Не, не искаше да бъде като другите хора, да споделя тяхната безпътица, тяхната слабост, техния раздиран от страдания и страсти живот.
Сам никога не размисляше за своята съдба, за своето съществуване между другите хора. Знаеше само, че ще преживее тоя живот без бури. Никакви драми няма да сломят душата му. В неговото тихо съществуване нямаше да има ни крясъци, ни сълзи, ни безнадеждно пияно залитане по тъмните улици. Не размисляше дори за своя път в науката, за своите открития и успехи. Не се интересуваше ни от своето, ни от човешкото бъдеще. Знаеше, че ще живее спокойно и мирно и някой ден ще умре. Това бе всичко.
3
И все пак животът на Неси се измени внезапно и рязко, без никакви видими причини и основания. Обикновено така става в живота, пък и в природата — земетресенията, ураганите, катастрофалните наводнения обикновено идват след тихи и безоблачни дни. Тая сутрин той се събуди, както винаги, точно в пет часа, отвори като механична кукла ясните си очи, по навик погледна към прозореца. Нищо, обикновено лятно утро, едва-едва дрезгаво навън, прохладно и плътно в собствената му стая. Той стана леко и отиде до отворения прозорец. В сянката на високите сгради улицата изглеждаше съвсем тъмна, колкото и светло да беше небето над покривите. Светло, зеленикаво, лъскаво като коприна — тия работи не го интересуваха. Но не обичаше много ярките слънчеви дни, горещите следобеди, задушните вечери. А тоя ден обещаваше да бъде точно такъв.