И в същия миг още по-неочаквано звънна телефонът. Той го погледна учудено — толкова рядко се обаждаше. Пък като че ли нямаше кой да му се обажда. Сам той не съзнаваше, че хората някак мълчаливо го отбягваха, не от лошо сърце, просто от неудобство. Всъщност какво да правят при тоя странен човек, ни момче, ни мъж, на когото не можеш да разкажеш дори един приличен виц, без да рискуваш да те погледне с недоумение. По тоя телефон му се обаждаше само Кирил и прекият му началник понякога.
Неси вдигна озадачен слушалката. Предпочиташе да бъде Кирил, разбира се, в тоя миг тая мисъл му бе дори приятна.
— Неси, ти ли си?
Дълбок женски глас, малко неспокоен, с едва забележими остатъци от никотин някъде в дълбините на гърлото. Никога досега не му се бе обаждала в института, обикновено се свързваше с нея привечер по своя домашен телефон.
— Аз съм, Фани — отвърна той сдържано.
— Как си, момченце, огладня ли?
Неприятен навик — да го нарича „момченце“, дори „моето момченце“ понякога. Това лигавене, като всяко друго, не влизаше в неговия регистър.
— Защо питаш?
— Просто питам. Искам да те поканя на обед. Никога досега не бяха обядвали заедно.
— Но аз съм на работа — отвърна Неси с недоумение.
— Само ти ли работиш на тоя свят? И аз съм на работа, но сега искам да обядваме заедно.
— Виж какво, Фани…
— Не го усуквай, моля ти се. И отговаряй ясно — съгласен ли си, или не си?
Неси се приготви да отвърне троснато: „Не съм, разбира се!“ Но тук стана нещо невероятно, той отвори уста и каза:
— Добре, щом толкова настояваш.
Все още не вярваше, че го е казал. Оттатък се чу лек смях, плътен, малко подигравателен може би, но, общо взето, доволен.
— Значи, все пак е имало нещо човешко в твойта кутия!
— Каква кутия? — не разбра Неси.
— В черепната, разбира се. Чакай ме в единайсет и половина пред академията. Не се плаши, ще те отмъкна, без никой да забележи.
— От какво да се плаша? — каза Неси недоволно. — Мене не ме държат на юлар, аз съм си господар на моята работа.
— Браво! — възкликна тя зарадвана. — А знаеш ли какво е юлар?
— Знам, разбира се. Един вид кормило, което слагат на говедата, на хората и още на някои други животни.
— Неси, смаяна съм, ти вадиш днеска чувство за хумор! — възкликна зарадвано тя. — Това е поличба, ще прекараме чуден ден.
Неси затвори телефона и се завъртя безцелно из стаята. Чувствуваше се едва ли не смутен — кой бе проговорил вместо него? От каква странна и неподозирана камера бе изскочило това желание? Или днес просто не му се работеше с вероятности, с неопреде-лености, с несигурност.
Точно в тоя час на деня улицата гъмжеше от коли и хора. Неси стоеше на ръба на тротоара, край железния поток, който с кух громол трещеше край него. Не го виждаше, дори не го усещаше. Стоеше там с празна глава и чакаше да се появи жълтото волво. С Фани Беловеждова се познаваше близо два месеца — прекалено дълъг срок за неговите досегашни връзки. И тя наистина очебийно превъзхождаше малките мастодонти, които до тоя ден се тътреха по паркета на собствения му дом. Преди всичко бе много по-възрастна — към трийсет и пет годишна. Не можеше да се каже, че е красива. Имаше дребна главичка, бузите й бяха малко хлътнали, носът леко вирнат и изострен като клюнче на дрозд. Но в замяна на това всички казваха, че има най-хубавата и елегантна фигура в града. Както видяхме, Неси не беше кой знае какъв естет, тоя вид възкостеливички фигури не му харесваха особено много. Фани беше художничка, работеше като главен моделиер в една експортна модна централа, караше волво. Но Неси и суетен не беше. Удивляваше го преди всичко умът на Фани, най-бързият човешки ум, който бе срещал в живота. Фани беше единствената жена, с която Неси разговаряше с усещане на вътрешно задоволство. Беше му приятно да следи странния бяг на нейните мисли, които с такава удивителна лекота и виртуозност скачаха от тема на тема.
Това не го дразнеше, по-скоро го увличаше. Пък и какво друго можеше да се очаква от един истински художник моделиер, който се интересува главно от линиите и формите.
Фани пристигна след няколко минути, както винаги, забързана и ефектна, в жълта кола, с жълти, до лактите ръкавици. Дори червилото й имаше някакъв съмнителен жълтеникав оттенък. Спря рязко, отвори жълтата врата и каза едва ли не шепнешком: „Влизай!“ Смях имаше в очите й, макар че лицето й бе съвсем сериозно. Големите изкуствени клепачи й придаваха малко облещен вид, като на момиченце, което са поставили на гърне. Неси седна до нея, протегна доколкото можеше дългите си крака. Фани потегли като на старт за надбягване, задмина няколко коли и първа спря на светофара при Военния клуб. Едва сега Неси погледна с интерес малкото й птиче профилче.